Заклинателят (Разширено и ревизирано издание) полностью

— Храните ли я с нещо? — попита той и пъхна ръце под струята топла вода.

— Не, отче. Само сустаген, докато спи. Но тя издърпа маркуча.

— Издърпа го? Кога?

— Днес.

Карас изплакна насапунисаните си ръце, замисли се и сериозно каза:

— Дъщеря ви наистина трябва да бъде в болница.

— Просто не мога да го направя, отче — отвърна Крис с безжизнен глас.

— Защо?

— Просто не мога! — повтори дрезгаво тя. — Тя… Тя направи нещо, отче, и не бих рискувала някой друг да научи. Нито лекар… нито медицинска сестра… никой.

Намръщен, свещеникът спря водата. Ако човек, да речем, е престъпник… Той смутено наведе глава и се хвана за ръбовете на мивката.

— Кой й дава сустагена? Либриума? Другите лекарства?

— Ние. Лекарят ни показа как.

— Трябват ви рецепти.

— Вие можете да помогнете, отче, нали?

Замаян от трескави мисли, Карас се обърна към Крис с вдигнати ръце и срещна измъчения й поглед. Кимна към кърпата в ръцете й.

— Ако обичате.

Крис го погледна с недоумение.

— Какво?

— Кърпата, моля.

— О, извинявайте! — Тя побърза да му я подаде. И докато йезуитът си бършеше ръцете, попита с плаха надежда. — Как ви се струва, отче? Смятате ли, че е обсебена?

— Какво знаете за обсебването?

— Съвсем малко. Само каквото съм чела. И каквото ми казаха лекарите.

— Какви лекари?

— От клиниката „Беринджър“.

— Ясно — кимна Карас. Внимателно сгъна кърпата и я върна на закачалката. — Госпожице Макнийл, католичка ли сте?

— Не.

— А дъщеря ви?

— И тя не е.

— Каква религия изповядвате?

— Никаква.

Карас я погледна изпитателно.

— Защо тогава дойдохте при мен?

— Защото бях отчаяна — отвърна Крис с треперещ глас.

— Нали казахте, че психиатрите ви посъветвали да дойдете при мен.

— О, не знам какво съм казала! Съвсем се побърках!

Карас скръсти ръце, подпря се на белия мраморен плот на мивката и изрече с цялата убедителност, на която беше способен:

— Слушайте, за мен е важно само едно: да помогна на дъщеря ви. Но трябва да ви предупредя, че ако се надявате на екзорсизма като лек срещу самовнушение, по-добре се откажете, госпожице Макнийл, защото църквата няма да се хване на въдицата и само ще загубите ценно време.

Усети, че ръцете му леко треперят.

Какво е това? Какво ми става?

— Между другото, не съм госпожица, а госпожа Макнийл — поправи го Крис.

— Извинявайте — каза Карас, вече малко по-меко. — Вижте, независимо дали е демон или психично заболяване, ще направя всичко възможно, за да помогна на дъщеря ви. Но трябва да знам истината, цялата истина. Важно е. Важно е за Ригън. Госпожо Макнийл, досега само налучквам в тъмното. Потресен съм от това, което видях и чух в стаята на дъщеря ви. Защо не слезем долу да поговорим? — Той се усмихна насърчително и протегна ръка, за да й помогне да стане. — Бих изпил чаша кафе.

— А аз бих изпила нещо по-силно.

Докато Карл и Шарън наглеждаха Ригън, Карас и Крис седнаха в кабинета — Карас на креслото до камината, Крис на дивана. Тя му разказа за заболяването на Ригън, грижливо пропускайки всичко свързано с Денингс. Свещеникът слушаше почти без да говори, само от време на време задаваше по някой въпрос или кимаше. Намръщи се, когато Крис му призна, че наистина е искала да опита екзорсизъм като шоково лечение.

— Но сега не знам — каза тя. Поклати глава и погледна тънките си луничави ръце, нервно трепкащи в скута й. — Просто не знам. — Крис вдигна безпомощен поглед към свещеника. — Какво мислите вие, отче Карас?

Свещеникът наведе глава, пое си дъх и тихо отговори:

— И аз не знам. Компулсивно поведение, породено от чувство за вина, може би, съчетано с раздвоение на личността.

— Какво? — смая се Крис. — Отче, как можете да говорите така, след като я видяхте?

Карас я погледна.

— Ако бяхте виждали толкова много пациенти на психиатриите, колкото съм видял аз, щяхте да го кажете много лесно — заяви Карас. — Не се залъгвайте! Обсебване от демони? Добре, слушайте: да допуснем, че е възможно и се случва понякога. Но дъщеря ви не казва, че е демон; тя настоява, че е самият дявол, а това е все едно да твърди, че е Наполеон!

— Тогава как обяснявате тропането и всичко останало?

— Не съм го чул.

— Чуха го в клиниката, отче, значи не е само тук, в къщата.

— Може би, но не ни трябват дяволи, за да го обясним.

— Обяснете тогава.

— Може би психокинеза.

— Какво?

— Чували ли сте за явлението полтъргайст?

— Когато призраци хвърлят чинии и се държат хулигански?

— Не е толкова рядко и обикновено се случва около юноши и девойки с емоционални проблеми. Изглежда, че изключителното душевно напрежение може понякога да събуди някаква непозната енергия, която движи предмети от разстояние. Но в това няма нищо свръхестествено. Същото може да се каже за необикновената сила на Ригън — това често се случва при патологията. Ако искате, наречете го надмощие на духа над материята, но така или иначе се случва без намеса на демони.

Крис се загледа настрани и леко поклати глава.

— Ама и ние сме една двойка… — промърмори тя с безсилна ирония. — Аз атеистка, вие свещеник…