Тя прелисти назад няколко страници, стигна до един отбелязан пасаж и подаде книгата на Карас.
— Ето, вижте. Чели ли сте го?
— Не знам. Чакайте да видя.
Карас взе книгата и зачете:
Ние сме опознали отблизо реда, постоянството, вечното обновление на материалния свят около нас. Ала макар че всяка негова част е преходна, макар елементите му да са блуждаещи и неспокойни, той продължава да съществува. Обвързва го законът на постоянството и въпреки че вечно умира, той същевременно се преражда. Изчезването поражда нови форми на организираност и една смърт дава начало на хиляди нови животи. Всеки час ни доказва колко преходно, но и колко непоклатимо е великото единство. То е като отражение във водата — вечно едно и също, макар че водата тече. Слънцето залязва, за да възкръсне, нощният мрак поглъща деня и отново го ражда, сякаш никога не е помръквал. Пролетта преминава в лято, лятото в есен и зима, за да възликува още по-победоносно с вечното си завръщане, да се възвиси над гроба, към който решително бърза още от първия миг. Скърбим за майските цветя, защото ще повехнат, но знаем, че някои ден май отново ще надделее над ноември чрез онзи неспирен величав кръговрат, който ни учи дори на върха на надеждите да бъдем трезви, а в дълбините на отчаянието да не губим надежда.
— Да, красиво е — тихо каза Карас.
Докато си наливаше чаша кафе, отгоре долетяха още по-гръмки крясъци на демона:
—
— Тя слагаше роза на чинията ми… сутрин… преди да отида на работа — каза унесено Крис.
Карас вдигна въпросителен поглед и Крис поясни:
— Ригън. — Тя наведе глава. — Да, забравих.
— Какво?
— Че не сте я виждали преди.
Тя си издуха носа и избърса очи.
— Искате ли малко бренди в кафето?
— Не, благодаря.
— Кафето вече не ми действа — каза Крис с треперещ шепот. — Ще си налея бренди, ако нямате нищо против.
И тя излезе от кухнята.
Карас остана сам и мрачно отпи от кафето. Беше му горещо с пуловера, който носеше под расото; чувстваше се слаб от безсилието да утеши Крис. Изведнъж от детството му изплува печалният спомен за безпородното кученце Реджи, което измършавя и лежеше замаяно в кашона в бедната им квартира. Трепереше от треска и повръщаше, а Карас го завиваше с кърпи и го караше да пие топло мляко. После дойде съседът, огледа Реджи, поклати глава и каза: „Това е кучешка чума. Трябва веднага да се инжектира.“ А после един ден се прибираха от училище… по улицата… в колона по двама… на ъгъла чакаше майка му… изненадващо тъжна… пъхна в ръката му лъскава монета от половин долар… той примря от щастие… толкова много пари!… а след това нейният глас, нежен и тих: „Реджи умря…“
Той погледна димящата черна горчилка в чашата и усети ръцете си празни — нито утеха, нито изцеление.
— … благочестиво копеле!
Демонът продължаваше да беснее.
Карас веднага се качи горе и притисна Ригън върху леглото, докато Шарън й биеше инжекция либриум, с която дозата стигна до петстотин милиграма. Шарън изтри убоденото място със спирт и се приготви да сложи лепенка, а Карас гледаше Ригън озадачено, защото трескавите й ругатни не бяха насочени към никого в стаята и сякаш имаха друга цел — невидима… или далечна.
Карас прогони мисълта.
— След малко се връщам — каза той на Шарън.
Разтревожен за Крис, той слезе в кухнята, където пак я завари да седи сама. Наливаше в кафето си бренди.
— Сигурен ли сте, че не искате и вие, отче? — попита тя.
Той поклати глава, седна и уморено отпусна лице върху лактите си; чу порцелановия звън на лъжичка в чашата.
— Разговаряхте ли с баща й?
— Да, той се обади — каза Крис. — Искаше да говори с Ригс.
— И какво му казахте?
— Че е на рожден ден.
Тишина. Звънтенето престана. Карас вдигна глава и видя, че Крис се е загледала към тавана. Едва сега и той осъзна: пороят от ругатни бе замлъкнал.
— Либриумът е подействал — въздъхна с облекчение той.
