Преди да излезе, Карас спря на прага, върна се за черния си пуловер, нахлузи го и изведнъж се вгледа замаяно в масичката до креслото в ъгъла. Въздъхна дълбоко, после бавно пристъпи натам, извади една угарка от пепелника и дълго я гледа. Беше „Голоаз“. Объркани мисли. Предположения. Хлад. После тревожно предупреждение:
— Извинете, отче — прошепна дрезгаво тя, когато йезуитът влезе в къщата, — но си помислих, че трябва да видите.
— Какво?
Шарън тихо затвори вратата.
— Трябва да ви покажа — прошепна тя. — Само по-тихо. Не искам да събудя Крис.
Тя кимна и Карас я последва на пръсти по стълбището към спалнята на Ригън.
Щом влезе, йезуитът изтръпна. Стаята беше леденостудена. Той се намръщи и хвърли въпросителен поглед към Шарън. Тя кимна и шепнешком отговори:
— Да, отче. Да. Парното е включено.
Двамата погледнаха Ригън. Бялото на очите й блестеше зловещо в мътната светлина на лампата. Изглеждаше, че е в безсъзнание. Дишаше тежко. Не помръдваше. Тръбата за изкуствено хранене беше на място и сустагенът бавно се вливаше в тялото на детето.
Шарън предпазливо се приближи до леглото. Карас я последва, все още потресен от студа. Когато застанаха над леглото, той зърна капки пот по челото на Ригън, погледна по-надолу и видя ремъците, здраво стегнати около китките й. Шарън се наведе напред, бавно разкопча горнището на розово-бялата пижама и Карас с непоносима жал видя изпитите гърди, щръкналите ребра, по които човек можеше да преброи колко дни живот й остават. С крайчеца на окото си забеляза боязливия поглед на Шарън.
— Не знам дали вече не е изчезнало — прошепна тя. — Но гледайте, просто гледайте гърдите й.
Тя включи фенерчето, насочи лъча към разголените гърди на Ригън и озадаченият йезуит последва погледа й. Настана тишина, нарушавана само от дишането на Ригън. Двамата чакаха сред студа на стаята. Внезапно йезуитът навъси вежди, като забеляза, че нещо става с кожата по гърдите на Ригън — леко, но съвсем ясно очертано зачервяване. Той се взря по-отблизо.
— Започва се! — прошепна Шарън.
Изведнъж Карас настръхна не от ледения студ в стаята, а от онова, което видя върху гърдите му Ригън; от яркия релефен надпис с букви от подута, кървавочервена кожа. Една дума:
помощ
Гледайки като хипнотизирана думата, Шарън промълви с леден шепот:
— Това е нейният почерк, отче.
В девет часа сутринта Карас отиде при ректора на Джорджтаунския университет и поиска разрешение да подаде молба за екзорсизъм. Получи го и веднага отиде при епископа на епархията, който изслуша внимателно разказа на свещеника.
— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.
— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.
Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.
— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.
Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:
— Да, ваше преосвещенство.
— Как сте със здравето?
— Много добре.
— Участвали ли сте някога в нещо подобно?
— Никога.
— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.
След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.
— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.
— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.
— Тук е Ланкъстър Мерин.
— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.
— Да, близо до Мосул. Точно така. Но приключи и се върна преди три-четири месеца. Сега е в Удсток.
— Преподава ли?
— Не, работи по нова книга.
— Бог да ни е на помощ! Но не мислиш ли, че е твърде стар? Как е със здравето?
— Сигурно е добре, иначе нямаше да търчи по разкопки из цял свят, нали?
— Да, вероятно си прав.
— Освен това той има опит, Майк.
— Не знаех.
— Поне така казват.
— Кога е било?
— Мисля, че преди десет-дванайсет години, в Африка. Разправят, че екзорсизмът продължил няколко месеца и едва не го погубил.
— В такъв случай едва ли би искал да го повтори.
— Ние правим каквото ни се нареди, Майк. Бунтовниците са при вас, миряните.
— Благодаря за напомнянето.
— Е, какво мислиш?
— Оставям решението на теб и архиепископа.
