— Мина? — Разнася се гласът на Чарли в главата ми, а Роуън дърпа ръкава ми. Двамата ми говорят, но не чувам думите. Инструментите пред мен се размазват в кафяво-сива мъгла, а гласовете принадлежат на друго време, на друг човек.
Вик Майърбридж.
Запознахме се в „Уайт Харт“. Приятен мъж, но не беше мой тип. Като за начало бе на годините на баща ми и увереността му граничеше с арогантност. Разговаряхме за летене, караше ме да се смея и ми беше приятно да прекарам вечерта с него, след като приятелката ми ме заряза.
— Ще те изпратя до общежитието ти — каза Вик. Барът беше близо до школата за пилоти и макар да беше обществено заведение, се посещаваше предимно от кандидат-пилоти и истински пилоти, които си плащаха, за да държат самолетите си наоколо. Предполагах, че Вик е от втория тип, макар да не беше казал нищо по въпроса. — Няма ли да ме поканиш вътре? — попита той, когато стигнахме до стаята ми.
Засмях се. Защо се засмях? Навярно защото се чувствах неловко.
— Малко е късно. Благодаря ти за прекрасната вечер.
Вик се опита да ме целуне и това ме накара да спра да се смея. Ударих го с коляно, силно, и той също спря да се смее. Затворих вратата си и я заключих, налях си едно питие и се зарекох да избягвам бара няколко дни, докато нещата не се уталожат.
Две седмици по-късно ни назначиха инструктори за първите ни полети.
Вик не каза нищо, когато ни представиха, когато се ръкувахме, когато отидохме при чесните, по време на проверката и когато тръгнахме по пистата. Вероятно ме беше забравил, не ме позна или бе потресен от поведението ми и си бе казал, че е най-добре да продължи напред.
На две хиляди и петстотин метра ми каза да се съсредоточа върху реакциите на самолета към управлението ми, да почувствам как реагира.
— Всяко действие води до някаква реакция. Ето, нека ти покажа. — Вик се пресегна и си сложи ръката на гърдата ми.
Застинах.
Той погали зърното ми, след което го стисна силно между палеца и показалеца си.
— Усещаш ли реакцията? — Чувах гласа му в слушалките — толкова близо до ухото ми, че усещах влагата в дъха му.
— Не.
— Мисля, че я усещаш. — Вик стисна отново зърното на гърдата ми, сякаш втвърденото му състояние беше доказателство за лъжата ми. Ръцете ми затрепериха на щурвала и в този момент катастрофата ми се струваше по-добрият избор. Когато премести ръката си между краката ми, си казах, че това се случва на някой друг. Кабината на „Чесна 150“ е по-тясна от метър и двете седалки са близо една до друга. Човек може да докосне едновременно всички страни на кабината — предната, задната и тавана. Няма къде да избягаш. Не откъсвах поглед от изкуствения хоризонт, докато сълзите ми не размазаха зрението ми, след което затворих очи и го оставих да поеме контрол.
— Мина? — Роуън разтърсва раменете ми.
Намирам гласа си единайсет години по-късно.
— Махни се!
Той се дърпа назад, видимо объркан, и макар да знам, че не е Вик, не мога да съм в една пилотска кабина с него — с когото и да е, — ако смятам да приземя успешно самолета.
— Трябва да излезеш — казвам му.
— Мина, успокой се.
— Не ми казвай да се успокоя! — Махам си слушалките. Роуън се опитва да ме докосне, но отблъсквам ръцете му, защото не ми помага. Кръвта бучи в ушите ми. Пилотската кабина вече не е на „Боинг 777“, а е тесният кокпит на „Чесна“, и Роуън не е Роуън, а… — Махай се! Махай се! Махай се! — Мятам ръце като обезумяла към него, докато той най-накрая не дърпа седалката си назад с вдигнати до главата си ръце, за да се предпази от юмруците ми, и излиза с утешителните думи: Успокой се, всичко е наред, всичко е наред.
Не е наред.
Нищо не е наред.
Нищо не е наред, докато Роуън не излиза, не затваря вратата на пилотската кабина и не оставам най-накрая сама. Бученето в главата ми отстъпва, но е заменено от нещо друго. От аларма — от силния предупредителен сигнал лум-лум-лум и от святкащите по таблото с инструменти светлини.
Паниката ме стиска за врата, когато прочитам съобщението на екрана.
Вече не сме на автопилот.
Не тичай, ще паднеш.
Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Все още не, все още не…
Сега!
Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли, потрепва.
Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е тук…
Огледай се в двете посоки. Все още не, все още не…
Сега!
Не тичай, ще паднеш.
Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.
Голямото училище — не е моето училище, все още не.
Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.
После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените им погледи.
Мъртви са. Всички са мъртви.
