— Пожелавам ти успешно връщане на работа — казва Ческа на Мина и я целува по бузата. Диндар се отнесе много добре с нея след отвличането на самолета. Пусна я в отпуска за цели шест месеца на пълно възнаграждение, за да прекара време със София, преди да заеме поста на администратор, далеч от летището. Новата ѝ работа ѝ позволяваше да прибира дъщеря ни от училище — никой от двама ни не беше готов за нова бавачка, — но знаех, че летенето ѝ липсва.
— Мисля, че искам да се върна — каза ми тя. — След процеса.
— Тогава го направи.
Мина се усмихна. Каза ми, че ѝ напомням за баща ѝ.
— Малко се страхувам, разбира се. — Тя постоянно сънуваше кошмари с Мисури и останалите. — Но не бива да им позволявам да победят, нали?
— Какво ще кажете да си направим риба и пържени картофи? — питам сега, след като Роуън е завил зад ъгъла и сме останали само тримата.
София засиява.
— Йей! Стига рибата да е…
— … уловена в контролирана среда, знам. — Дъщеря ни е много умна за възрастта си, а преживяното през последните три години я направи и по-мъдра. До известна степен се борим с това — окуражаваме я да играе, да се държи глуповато, да е обикновено дете, — но и се гордеем с интелигентността, пламенността и съобразителността ѝ.
Махам на едно такси и си спомням онзи ден след училище, в който София не искаше да хване мен за ръката, а Бека. Оттогава много се сближихме. Не бих пожелал случилото се и на най-големия си враг, но както гласи поговорката, всяко зло за добро.
— Обичам те — казвам много по-пламенно от предвиденото аз. Таксито спира до нас. Отварям вратата и пускам момичетата да се качат преди мен.
— И аз те обичам. — Мина стиска ръката ми.
София въздиша щастливо между нас.
— Всички се обичаме.
Доживотна присъда. Признавам, че не очаквах такава. Стандартна е за тероризъм, да, но тероризъм ли е да защитаваш Земята? Тероризъм ли е да отвориш очите на хората за унищожението на света заради действията им?
Съдът казва, че е.
Той не намира разлика между нашата кауза и религиозната мания, между спасяването на планетата и унищожаването ѝ. Той е сляп за истината, която е съвсем ясна за онези от нас, които ги е грижа за бъдещето на децата ни.
Ще минат четиресет години, преди помилването дори да е възможно. Кой знае дали ще съм тук, за да го видя? Четиресет години зад решетките, без контакт с външния свят. Това е варварско. Нечовешко. Дали смъртта не е за предпочитане?
В това отношение Мисури спечели. Тя избяга. Победи системата, като умря.
Не смяташе, че планът е на Мисури, нали? Не повярва, че тя е отговорна за проект от подобна величина и с такава важност?
Не бих те винил, ако си го помислила. В крайна сметка дори Мисури смяташе, че е така. Тя се приемаше повече за лидер, отколкото за последовател, и не беше никак трудно да пусна идеята в главата ѝ. Смяташе се за пастир, а през цялото време беше просто поредната ми овца. Всички пътища водеха към нея, ако нещо се объркаше, а моите ръце щяха да останат чисти. Онлайн дискусиите ни бяха защитени, но запазвах на хартия записи от всеки наш разговор и всяко наше решение. Когато Мисури потегли за летището, отидох в къщата ѝ, за да оставя папката в кабинета ѝ.
Не съм единственият, който използва изкупителна жертва, няма да съм и последният. Виждаме такива навсякъде — в корпоративния и политическия свят — и ги наблюдаваме как се сриват и изгарят, когато времето им изтече, за да могат изпълнителните директори около тях да се измъкнат невредими и да продължат да инвестират в нови начинания; за да могат политическите фюрери да търсят нови марионетки, които да им се врекат във вярност. Истинските лидери не са на сцената, но те дърпат конците.
Другите уважаваха Мисури или по-скоро уважаваха онова, за което я смятаха. Те слушаха думите, които аз слагах в устата ѝ, и плана, който ѝ позволих да представи като свой. Не съм добър в приказките — казах ѝ. — По-добре ти да им го кажеш. Хората те слушат. Ти си лидер по природа.
Хората виждат онова, което искат да видят. Вярват в онова, в което искат да вярват. Мисури пътуваше по света и получаваше високи хонорари, за да говори за несправедливостите. Беше свикнала другите да я слушат внимателно. Егото ѝ ѝ изигра лоша шега, но помогна аз да остана в сенките.
Ала четиресет години.
Дали щях да постъпя по същия начин, ако знаех, че ще се провалим, че затворът ще хване в капана си толкова много хора?
Броят на големите природни бедствия се е увеличил три пъти само през моя живот. Островни държави изчезват заради надигащото се морско равнище. Пчелите — тези скромни опрашители, на които всички се възхищаваме — измират. Две хиляди вида са изправени пред заплахата от изчезване заради климатичните промени. Светът умира.
Дали бих постъпил отново по същия начин?
Без да се замисля.
И ще го направя.
Защото не съм толкова глупав, че да се оставя да бъда хванат.
