Обичам да пътувам и съм голяма късметлийка, че работата ми изисква точно това от мен. След време обаче започнах да се тревожа все повече за влиянието на полетите върху околната среда и това ме накара да се замисля сериозно дали си струваше да летя толкова много. Използвам влак, когато това е възможно, и се опитвам да огранича другите си пътувания. Всяка малка промяна е важна. Често седя в салоните на летищата, оглеждам другите пасажери и се опитвам да отгатна причината за пътуването им. Дали е „наложително“ да летят е субективен въпрос и с тази книга исках да хвърля повече светлина върху някои аспекти и мнения за летенето и екологията. Докато я пишех, ни връхлетя Ковид-19 и страните започнаха да затварят границите си. Самолетите бяха заземени, а екипажите им пуснати в отпуск или освободени. Небесата се прочистиха. Миналата година посетих тринайсет страни, а тази година графикът ми е празен. За мен беше едновременно обезпокоително и вдъхновяващо да пиша за антиавиационно движение в момент, в който индустрията бе почти в застой, и се изумих от положителното влияние върху околната среда, постигнато за толкова кратко време. Невъзможно е да предвидим как ще изглежда светът в бъдещето, но съм напълно сигурна, че много неща ще се променят, ако продължим да пътуваме.
Ясно ми е — меко казано, — че природозащитниците в романа ми не са герои. Те са фундаменталисти, а фундаменталистите рядко будят съчувствие. Защо тогава писах за екстремисти, а не за легиони от учени и еколози, които вършат много полезна работа по един съвършено законен и добър начин? Краткият ми отговор е, че тогава криминалният ми трилър въобще нямаше да го бива. По-дългият ми отговор води началото си от Оксфорд, от времето, когато бях новоизлюпена полицайка. Започнах работа в силите на реда в период, в който протестите срещу опитите с животни се провеждаха почти ежедневно, благодарение на безбройните университетски лаборатории. Като служител на реда човек трябва да разграничава личните си убеждения от професионалните си задължения и — въпреки собствените ми възгледи за опитите с животни — бях длъжна да защитавам учените на първа линия. Голяма част от демонстрантите бяха примерни граждани и се възползваха от правото си да протестират. Някои обаче не бяха. За мен беше изумително как човек, който го е грижа толкова много за животните и е посветил живота си в защитаването им, въобще не зачита другите хора и е готов да подпалва къщите им. Редно ли е да убиеш човек, за да защитиш животно? Ами ако спасяваш гора? Река?
По-късно работех като медиатор — бях свръзката между полицията и протестиращите. Често се озовавах в една стая с представители на „Английска отбранителна лига“, „Обединени срещу фашизма“ или „Бащи за справедливост“ и се опитвах да намеря общ език в нашите — много различни — цели. Това беше една невероятна работа, която ме научи на много за психологията на протеста.
Докато пишех първата чернова на тази книга, протестиращ заземи самолет в Лондон, който трябваше да отлети за Дъблин, и изнесе лекция на тема климатичните промени, докато екипажът се опитвал да го отстрани. Мисля, че ще станем свидетели на още демонстрации по летищата и на самолетите със задълбочаването на проблемите от климатичните промени. Природозащитниците ще започнат да предприемат много по-крайни действия в опит да бъдат чути. Независимо какво е вашето мнение за протестите, едва ли ще отречете, че е трудно да се спори с науката (макар че не са малко онези, които успяват). Трябва да предприемем действия сега, за да спасим планетата за бъдещите поколения. Необходимо е да пътуваме с влак, да не използваме пластмаса за еднократна употреба, да ядем по-малко месо… могат да се направят стотици малки промени още днес, които да доведат до голяма разлика утре.
Най-накрая искам да кажа нещо на хората, които ще се страхуват да се качат на самолет, след като са прочели книгата ми. Всичко е измислица. Вероятността да попаднете в отвлечен самолет е десет пъти по-малка от тази да бъдете ударени от мълния, а освен ако нямате навик да се наслаждавате на лошото време в средата на открито поле, това също е малко вероятно.
Благодаря ви, че прочетохте книгата ми. Пожелавам ви безопасни пътувания.
Както винаги, дължа много на доста хора, без които тази книга нямаше да съществува. Двама от читателите ми направиха дарения с благотворителна цел, за да получат привилегията да изберат име, което да се появи между тези страници. Благодаря на Таня Бароу, чиято свекърва Патриша наистина е шотландска лейди, и на Майк Каривик, който е бивш служител на „Кантас“, работил на първия полет от Лондон до Сидни през 1989 година. Смъртта ти в романа беше с благородна цел, Майк. Даренията на тези хора бяха в подкрепа на „Аеромобилност“ — невероятна благотворителна организация, която позволява на хората с увреждания да стигнат небесата. Работата, която вършат, е изумителна и за мен беше привилегия да им помогна в набирането на средства.
