София го повтаря, докато гледа името на дисплея и съм сигурен, че ще го запомни за следващия път. Тя никога не забравя нищо.
— Ностровия — казва Бека и се ухилва.
— Какво?
Тя отива в кухнята, като оставя ботушите си в локва на плочките.
— Това е руската дума за „наздраве“.
Премествам обувките ѝ на изтривалката и поглеждам мигащата точка на телефона си — Мина е на десет хиляди метра във въздуха. Скоро ще се премести над руското въздушно пространство, а после над Казахстан, над Китай. Най-накрая ще мине над Филипините и Индонезия и преди София да се събуди, ще е прекосила Австралия и ще е кацнала в Сидни.
— Двайсет часа — изненадах се аз, когато Мина ми каза, че ще лети с този полет. — Това е доста дълга смяна.
— Не аз ръководя авиокомпанията, Адам.
Известно време не проговорих, защото не исках да подхващам спора, който се опитваше да започне.
— Ще е приятно да прекараш няколко дни в Сидни през това време на годината.
— Няма да съм на почивка!
Предадох се. Стояхме пред училището — бях дошъл, за да предам Слончо, който едва не забравихме същата сутрин, и София, която прегърна силно Мина, а на мен просто кимна, все едно се бяхме срещали само веднъж на скучна конференция: Припомни ми с какво се занимаваш?
Мина продължи да се заяжда:
— Престани да ме караш да се чувствам виновна, Адам. Такава ми е работата.
— Знам, аз…
— Нямам избор. — Тя се разгневи и се зае да закопчава копчетата на палтото на София. Забелязах, че си поема дълбоки и равни глътки въздух и когато отново се изправи, нямаше следа от раздразнението ѝ.
— Ще ми липсваш — казах нежно аз. Зачудих се дали съм престъпил границата, но очите ѝ проблеснаха. Мина се извърна, вероятно с надеждата, че не съм забелязал.
— Това е просто още един полет.
Ала ще продължи двайсет часа.
Трескавото очакване на този паметен полет продължи цели две години. Вероятно вниманието ми беше насочено в него поради факта, че Мина работи за тях, но „Уърлд Еърлайнс“ сякаш беше навсякъде. Телевизионни реклами, които показваха меките матраци на леглата в бизнес класа и протегнатите крака на пасажерите в икономична класа. Интервюта с пилотите, които участваха в тестовите полети, и носталгичните сравнения с 55-часовия „Маршрут на кенгуруто“, който изпълниха през 40-те години и който се отби в шест страни по пътя си.
— През 1903 година — каза Юсеф Диндар преди два дни от дивана на „Би Би Си Брекфаст“ — братята Райт са се преборили с гравитацията и са осъществили първия продължителен полет на летателен апарат с двигател. След повече от сто години имаме възможност да задържим 150 тона метал във въздуха за двайсет часа без прекъсване. — Той се отпусна назад, сложи уверено ръка на дивана и се усмихна. — Земните сили са силни, но ние доказахме, че сме по-силни. Победихме природата.
Полазват ме тръпки, когато си спомням върховната му увереност. Не се съмнявам, че разполага с най-добрия екип, с най-добрите самолети. Но природата може да погълне цял град, да събори небостъргачи, да отнесе цели брегове в океана…
Прогонвам лошите мисли за бедствия от главата си. Мина е права — много съм черноглед. Изпробваха полета три пъти. Целият свят ги гледа. Репутацията им, както и стотици животи, са заложени на карта.
Нищо няма да се обърка.
Намираме се някъде над Източна Европа. Под нас няма нищо освен облаци. Притискам върховете на пръстите си в прозореца и настройвам очите си към фигурите, които щяхме да открием двете със София, ако беше тук. Прегърбена стара дама, тръгнала на пазар — виж, ето я пазарската ѝ чанта. Палма — ето я там! Трябва малко да присвиеш очи…
Помня как гледах облаците, легнала в градината ни, докато майка ми плевеше тревичките в големите саксии. Тя поддържаше градината ни много красива, като не знаеше името на нито едно растение, но инстинктивно му намираше правилното място.
— Цветята се нуждаят от пет неща, за да цъфтят — казваше мама. В този момент вадеше един красив храст, който миналата година беше окичен с нежни бели цветчета, но тази не цъфна. Изправих се до седнало положение и се зарадвах на отворилата ми се възможност да демонстрирам какво съм научила в часовете по биология.
— Вода — отговорих аз. — Храна. Светлина за фотосинтезата. — Замислих се за миг. — Топлина?
— Умно момиче. Кое е петото?
Направих физиономия. Дори не помнех, че има пето.
— Пространство. — Мама внимателно извади храста от земята и запълни отворилата се дупка с пръст от съседните растения. — Тези трите си бяха добре, когато ги засадих, но сега това не разполага с достатъчно място. Няма да умре, но няма и да цъфти. Ще го преместя другаде. Ще видиш колко ще ни е благодарно.
Сещам се за този разговор всеки път, в който се кача на самолет, и преглъщам вината си, че оставих София. Нуждаем се от пространство, за да цъфтим. Всички ние.
Примигвам и се извръщам от облаците, оставям ги сами да образуват фигури. Самолетът е ярко осветен и изпълнен с разговори. Предлаганата храна е внимателно избрана — първото ястие има за цел да държи пасажерите будни, а второто да ги прикани да си починат.
