Фишека скъса филтъра на една цигара „Марлборо“, запали я с късметлийската си сребърна запалка и отвори прозореца.
— Мамка му — каза Романо и отвори и своя прозорец. — Не си ли чувал за пасивно пушене? В момента пушиш и за двамата.
— Минахме петстотин и двайсет километра — отговори Фишека. — Такава беше сделката. По една цигара на всеки петстотин.
— Добре тогава. — Ей Джей продължи историята, надвиквайки шума от вятъра, който нахлуваше през прозорците. — Та, правя някакви спагети и малка шоколадова торта. Добре се получи.
— Възхитително, Ей Джей, покрил си всички основни групи хранителни вещества.
— Е да, значи наял съм се, но без да се тъпча. Лягаме си и към два и половина се будя. Буквално замръзвам.
Фишека изчопли парченце тютюн от езика си. В микробуса нямаше компактдиск плейър, а толкова далече от всяко проклето място не се хващаше и никакъв радиосигнал. След няколко часа щеше да седи на масата за блекджек. Тази нощ щеше да спи на кралска спалня. Щеше да се обади на Сюзет в последния момент. Мислеше си за нея и за това, колко много щеше да дърдори тя, преди да успее да й смъкне гащичките. А можеше и да отиде в казино „Пясъците“ и да си хване някоя нова там. Чувстваше се късметлия.
— Включвам електрическото одеяло, но зърната ми все още са твърди като камък.
— За Бога, смени темата, ако обичаш!
— Засилих температурата на девет. Направо се сварих. Нали бях замръзнал. А когато се събудих пак, се бях изпотил, все едно съм тичал няколко километра…
— Какво става? — попита Фишека.
— Не знам. И аз това питам. Да не би да ми играе нещо сърцето?
— Не, какво става там? — попита Фишека и посочи към червените светлинки пред тях.
— Онази кола ли имаш предвид?
— Намалѝ.
— Глупакът е трябвало да зареди в Канаравил.
— Изпреварѝ го — каза Фишека.
Ей Джей започна да намалява и отговори:
— Ако човек остане без бензин тук, може да го изяде някоя мечка.
Но колата пред тях не беше останала без гориво. Пълзеше, като така даде възможност на един шевролет с изгасени фарове в лявата лента да ги настигне и да се изравни с микробуса.
— Какво е това, по дяволите? — викна Ей Джей, зяпнал шевролета, който вече беше на петнадесетина сантиметра от неговата врата. — Какво прави този задник?
— Спирачка. Натисни спирачката! — изкрещя Фишека. — Заобиколи го!
Ей Джей Романо натисна клаксона, но без резултат. Микробусът беше обкръжен и го отклоняваха към изход „Пинтура“, и той трябваше или да се забие в колата отстрани, или да се хвърли надолу по склона.
Ей Джей изви волана надясно и запрати микробуса надолу към отбивката, докато Фишека ровеше под седалката за пистолета си. След това се чу стържене на метал по неговата врата и в следващия момент микробусът беше изтикан извън отбивката по някакъв черен път.
Фишека крещеше:
— Педал такъв…!
Ей Джей скочи върху спирачката.
Автомобилът занесе в пръстта и се заби в някаква телена мрежа по средата на нищото. Прахолякът закри гледката и изпълни купето.
Отпред и отзад се чу тряскане на врати. Фишека стисна пистолета си в едната ръка и разкопча колана с другата, готов да изскочи навън, но на прозореца се появи лицето на мъж — някакъв боклук, когото не беше виждал преди, — който изкрещя:
— Ръцете на тавана!
Ей Джей вдигна ръце и извика:
— Фишек, правѝ каквото казват.
Фишека вдигна пистолета си към прозореца. Просветна ярка светлина и се чу силен пукот. Фишека се свлече, издиша и повече не помръдна.
В главата си Ей Джей крещеше: „Божичко, убиха Фишека!“. Към лявото му ухо беше насочен автоматичен пистолет „Колт“, 45. калибър.
— Слушайте — каза Ей Джей. — Не ви познавам. Не съм видял нищо. Вземете каквото поискате. Имам шестстотин долара…
Ей Джей дори не чу дръпването на спусъка. Потрепна, но това беше всичко.
Задната врата на микробуса се отвори рязко и Руди Джорджино изскочи отзад. Изкълчи десния си крак, но в гимназията беше играл бейзбол и равновесието му беше добро. Отърси се от олюляването и се затича с всички сили.
Главата му още кънтеше от цялото друсане отзад в микробуса, но инстинктите му бяха непокътнати. Бягаше под непрогледното небе през равното поле, успоредно на пътя.
Кръвта бучеше в тъпанчетата на ушите му и още беше под влиянието на шока от стрелбата.
Господи! В купето имаше стрелба!
Бяха ги обрали.
Руди Джи тичаше, сетил се за оръжието си, изгубено някъде под камарите кашони отзад в микробуса. Мислеше си за Мариса и Спарки и за това, че не трябваше още да умира, не и застрелян тук, на майната си. Имаше толкова много планове. Та той още беше хлапе.
Усещането да тича беше хубаво. Набираше преднина, можеше почти да чуе радостните викове от скамейките.
Зад него мъж на име Виктор Спано внимателно се прицели със своя „Колт 45“, подпрян на микробуса. Глупакът направо му се поднасяше на тепсия, като тичаше по права линия.
Виктор натисна спусъка и усети отката, щом изстрелът намери целта си. Типът, който се опитваше да избяга, се спря, все едно някой беше извикал името му. После падна на колене и се свлече по лице в прахта.
