Джъстийн беше няколко години по-млада от мен, но може би поне с десетилетие по-мъдра. Красива. Умна. Работеше в психиатрична болница през по-голямата част от седмицата, имаше частна практика и приемаше малък брой пациенти в понеделник и сряда.
Вечеряхме в малко италианско ресторантче на „Ермоса Бийч“ и аз говорих през цялото време. На онази среща й разказах повече за себе си, отколкото през цялото време след това. Усещах, че тя е надежден човек, заслужаващ доверие, приемащ, а тя сигурно е решила, че аз съм човек, който е способен да се разкрива.
По-късно беше казала, че съм като мида. С гумено уплътнение около черупката. Бях се изсмял, казвайки, че сега вече е познала истинската ми същност, такава, каквато е извън периодите на криза. Когато водихме този разговор, вече бяхме влюбени. Сега Джъстийн беше седнала в кожения стол и се въртеше леко наляво-надясно. Заобиколих масата и седнах до нея. Изражението на лицето й беше студено.
Беше ми толкова ядосана.
— Имам предложение за работа — каза тя. — Добро предложение.
— Не ти отне много време.
— Ще приключа случаите си, включително и новия, ако го поемем. Още не съм отговорила, но става въпрос само за договаряне на условията. Вероятно ще приема.
— Знам, че сигурно е напразен опит, но представи си, че наистина съм невинен, Джъстийн. Представи си, че никога досега не съм имал по-голяма нужда от теб.
— Добре, Джак. А сега ти си представи, че просто вече не ми пука.
Джъстийн караше тъмносиния си ягуар, а Скоти седеше на седалката до нея. Отклониха се по Мелроуз, минаха под свода на портите на киностудията „Арлекин пикчърс“ и спряха до кабинката на охраната.
— Джъстийн Смит. За среща с Дани Уитман. Пазачът прокара пръст по списъка на екрана на лаптопа си и сравни снимката от шофьорската снимка на Джъстийн с лицето на жената пред себе си. Изрече името й по телефона и се обърна към нея:
— Завийте надясно, после наляво по Авеню Пи. Продължете напред, докато не видите номер 231 на ъгъла на Единадесета — каза той и й махна да минава.
— Гледал съм всичко, което Дани Уитман някога е снимал. Гледах и първия му филм — „Язовец“. Играеше хлапето с дивите кучета. Знаех си, че ще го изстреля нагоре — каза Скоти.
Джъстийн му се усмихна, намали скоростта при един легнал полицай, зави наляво на втората пресечка и се спусна надолу по улица, от двете страни на която имаше студиа и дву- и триетажни сгради в испански стил, използвани в миналото като квартири за писатели и актьори, а днес предимно като продуцентски и административни офиси.
Докато шофираше, умът й блуждаеше. Мислеше си за Джак, за Джак заедно с Колийн, за това, че беше убедена, че той я беше излъгал за обяда с нея. Мислеше си още за работата, която й бяха предложили; че тя нямаше да бъде толкова добра като тази в момента — освен в едно важно отношение. Нямаше да вижда Джак пет дни в седмицата.
Скоти я наблюдаваше. Тя си спомни какво беше казал. Как се вълнува, че ще работи с Дани Уитман.
— Още не сме взели чека с парите, Скоти. Но ако поемем случая, се обзалагам на десет долара, че ще се радваш, когато приключим с това.
Тя свали сенника, намали и продължи:
— Той тъкмо започва да снима някакъв нов филм. Екшън, естествено. Въпросът е дали ще успее да го завърши.
— „Нюанси на зеленото“. Четох за него. Разузнавачи и контраразузнавачи в двадесет и първия век.
— Добре, признавам си, впечатлена съм. Написал си си домашното.
Джъстийн се замисли за тази задача. Искаше й се да не беше казвала на Джак, че ще се заеме. Можеше да се проточи. А и единственото, на което можеше да разчита на сто процента, когато си имаш вземане-даване с кинозвезди, беше, че нещата ще се объркат.
Моля те, Господи. Нека тази да бъде изключение от правилото. Нека бъде лесна.
— Моля? — каза на Скоти, който отново приказваше нещо.
— Изпусна срещата. Джак говори за Колийн Мълой. Хората изглежда са я харесвали.
— Тя беше очарователна. Кой номер е това? — попита Джъстийн, оглеждайки почти еднаквите сгради.
— Очарователна. Интересно определение.
— Естествена. Забавна. Непресторена.
— Ти също си излизала с Джак, нали?
— Ама ти наистина си добър в събирането на информация за миналото — каза Джъстийн. — Ето го. На ъгъла. Виж сега, Скоти, дори не знам дали ще приемем случая, така че просто слушай и наблюдавай.
— Няма проблем — ухили се той. — Но не отговори на въпроса ми.
Джъстийн удари спирачка, угаси двигателя и погледна новото момче в екипа. Беше млад, с обикновени черти. Вероятно в него имаше нещо германско, нещо британско и нещо индианско. Изглеждаше добре, леко надут, но също така любопитен и упорит. И добродушен. Щеше да бъде добро попълнение за Private. Стига да си останеше оптимист.
— Джак е разбивач на сърца — каза му тя. — Такъв си е. Дори не съм сигурна, че вината е негова. Жените искат да го задържат и си мислят, че е по силите им. Аз също го мислех.
Тя се пресегна към задната седалка за лъскавата си кожена дамска чанта, отвори я и измъкна несесер за гримове. Извади червило и огледалце и освежи цвета на устните си.
— Значи е така, както твърди Джак. Натопили са го — каза Скоти.
