Кейн имаше достатъчно влияние, за да ме изтика най-отпред в списъка, поради което ме закараха в Наказателния съд „Клара Шортридж Фолтс“ на Уест Темпъл. Вкараха ме в килията пред съдебната зала и ме закопчаха заедно с трима други мъже, единият от които беше около осемнайсетгодишен, пребледнял от страх.
В помещението имаше климатик.
Това си беше чудо. Благодарих на Бога.
Седях там с часове, докато моите съкилийници идваха и си отиваха. После ме отделиха от тях.
Кейн дойде да ме види, обгърна ме с ръце и крепко ме прегърна.
— Не забравяй кой си. Живни малко — прошепна ми.
Миришех ужасно, като немитите мъже в килията. Бях с вчерашните си дрехи и имах множество порезни рани и синини, както и еднодневна брада.
— Добре. Мисля, че ще успея да го изиграя — отговорих на адвоката си.
Последвах Кейн в съдебната зала. Беше цялата с ламперии — цивилизовано място, но въпреки това ми напомняше за старите снимки от остров Елис, където бежанците са били държани по три седмици в трюмовете на корабите, без да се знае какво ще стане с тях.
Съдията беше почитаемият Скинър Кофин. Никога не го бях срещал, но знаех кой е. Беше към петдесетте, известен с докачливостта и своеволието си. Джъстийн веднъж беше казала, че той изпъква с „творческите си интерпретации на закона“.
Не знаех дали това е добре за мен, или е зле.
Докато съдия Кофин разговаряше със съдебния пристав, аз огледах галерията. Чуваше се приглушен шум от хора, които си шепнеха и се наместваха на местата си. Чуваше се и плач на бебета. Чух името си. Обърнах се и видях Роби Пейс, новият кмет, да идва към мен.
Спомням си, че си мислех колко чист изглеждаше в синия си костюм, а лицето му блестеше след неотдавнашно бръснене. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Писах на съдията. Застъпих се за теб. Мисля, че нещата ще се наредят.
— Благодаря ти, Роби.
— За нищо.
Вратите в предната част на залата се отвориха, Феско влезе и се приближи по пътеката между редовете. Спря се да поговори с кмета Пейс и ме погледна през рамото му, докато си бъбреха. Роби кимна с глава, при което Феско кимна към мен и се върна обратно в галерията.
После вратите отново се отвориха и пропуснаха Джъстийн, която представляваше ослепително въплъщение на изяществото, свежа като току-що разпъпила се роза, но усмивката й беше помрачена от тъга. Приближи се до мен и спря точно преди да ме прегърне. Физическият контакт беше изрично забранен.
— Всички сме зад теб, Джак. Всички в Private. Домогваме се дори до контактите ни на улицата, пресяваме всичко, което сме открили до този момент, и ще продължаваме така, докато не стигнем до нещо, което ще ни е от полза. Ти добре ли си?
— Радвам се да те видя.
— Ще ми се да можех да кажа същото. Знам колко зле е там.
Помислих си, че няма как да знае наистина — и трябва да благодари на Бога за това.
— Значи не разполагате с нищо?
— Все още не. Томи има алиби.
— И аз така чух.
— Жена му. Онази вечер си е бил у дома с нея.
Въздъхнах.
— Продължаваме да се ровим — каза Джъстийн.
— Аз съм добре.
— Знам.
Защо бях преспал с Колийн?
Защо не бях устоял на този порив?
Джъстийн ми пожела късмет и тогава съдебният пристав извика някакъв номер. Кейн каза:
— Сега сме ние. Хайде.
Помощник окръжен прокурор беше Еди Савино, още ненавършил тридесет, мургав, красив и издигащ се в работата — или поне такова впечатление създаваше.
— Ваша чест — започна Савино, — Джак Морган е убил Колийн Мълой, една от своите интимни партньорки. Застрелял я е три пъти в гърдите. Възстановихме неговото ДНК от тялото на жертвата, така да се каже… по-деликатно.
Помощник окръжният прокурор се ухили самодоволно и хвърли един поглед към публиката в галерията, но когато не получи ответна реакция, продължи.
— А особеното обстоятелство по обвинението е, че госпожица Мълой е била бременна в шестия месец.
— Давай нататък — каза съдията. — И зарежи цветистите изрази, Еди. Няма заседатели, само аз съм.
— Да, Ваша чест — отвърна Савино и се усмихна чаровно. — Оръжието на убийството е пистолет 45. калибър, регистрирано на името на господин Морган, и е било скрито в някакви храсти на няколко метра от входната му врата. Куршумите от този пистолет съвпадат с намерените в тялото на жертвата.
Съдия Кофин ме погледна в очите за пръв път, а Савино продължаваше да говори и да отброява факти на пръстите си.
— Джак Морган е богат, въоръжен и опасен. Освен това е пилот. Не просто управлява самолети, Ваша чест, но и сам притежава такъв. Ако това не е дефиницията за потенциален риск от бягство, не знам кое би било. Народът настоява господин Морган да бъде върнат обратно в затвора, Туин Тауърс, до началото на процеса.
Всичко, което Савино беше казал по мой адрес, беше вярно — с изключение на това, че съм застрелял Колийн и че съм склонен да избягам. Настроението ми се променяше. Бях преминал през ужаса и самосъжалението, а сега започвах много да се ядосвам.
— Господин Кейн. Имате думата — каза съдия Кофин.
