Тя вече не им се сърдеше, че бяха спасили живота й. Нещата сега не изглеждаха толкова мрачни, след като се беше отървала и от последното, което я свързваше с Кланси.
Сламенорусите момчета поруменяха до корените на косите си и избърбориха:
— Няма защо.
Анабет беше общително и енергично дванайсетгодишно момиче. Другите се казваха Маринел, Самюел и Атланта, като разликата им беше по-малка и от година. Малката беше пълничко тригодишно дете.
Късно вечерта Зик смъкна тежко шапката от оплешивяващата си глава и я поздрави от дъното на фургона.
— Радвам се, че сте при нас, мис… ъъъ… Лидия.
Той се усмихна и тя отбеляза, че от предните му зъби бяха останали само два.
— Съжалявам, че ви създадох толкова неприятности.
— Не се притеснявайте — успокои я той.
— Ще си тръгна веднага щом се почувствам малко по-добре.
Тя нямаше и най-малката представа къде ще да отиде или какво можеше да прави, но не можеше да се натрапва на това великодушно семейство, което и без нея имаше да храни толкова много гърла.
— Хайде, хайде, не се безпокой за това. Оправи се, а после все ще измислим нещо.
Изглежда всички Лангстън споделяха това мнение. Но Лидия се притесняваше за другите от кервана. Сред тях сигурно усилено коментираха момичето, което бе родило мъртво бебе в затънтената гора без съпруг до себе си. Мама Лангстън категорично отказваше да приеме дори и най-добронамерените посетители, които идваха да се поинтересуват за „бедното нещастно създание“, като казваше само, че момичето ще се оправи скоро и те ще имат възможността да се запознаят с нея.
Първият сблъсък на Лидия с човек от кервана извън фамилията Лангстън започна със силно чукане по стените на фургона посред нощ. Тя се изправи в леглото, като придърпа чаршафа пред гърдите си, сигурна, че Кланси е възкръснал и я преследва.
— Спокойно, Лидия — изрече Мама Лангстън, като я върна обратно в постелята.
— Мамо Лангстън! — извика нетърпеливият мъжки глас отвън. Тежък юмрук разтърси задната врата на фургона. — Мамо Лангстън, вътре ли си?
— Дяволите да ви вземат, за какво е целия този шум? — изръмжа Зик отвън. Той и момчетата спяха под фургона.
— Зик, Виктория ражда. Може ли Мама Лангстън да дойде при нея? — Гласът беше грапав и нисък, изпълнен с тревога. — След вечеря й стана зле. Сигурно ще ражда, не е просто стомашно разстройство.
През това време Мама Лангстън успя да пропълзи до края на фургона и отмахна брезента встрани.
— Мистър Коулман? Вие ли сте? Казвате, че жена ви ражда? Нямаше ли още време до…
— И аз така си мислех, но не… — Лидия усети ужаса сграбчил мъжа за гърлото. — Много е зле. Ще дойдете ли?
— Веднага идвам. — Мама Лангстън се върна във фургона и набързо нахлузи обувките си. — Ти си лежи спокойно — обърна се тя към Лидия кротко с контраст на забързаните си движения. — Анабет ще бъде тук и ще ме извика, ако се наложи. — Тя наметна широките си рамене с плетен шал. — Май още едно бебе е на път.
Мама Лангстън не беше се върнала, когато керванът потегли на следващата сутрин. Говореше се, че мисис Коулман още ражда, и че тя настояла да не се губи време заради нея. Буба предложи да замести мистър Коулман на капрата, докато Зик кара техния фургон.
В отсъствието на Мама Лангстън Анабет, като най-голяма дъщеря, пое в свои ръце готвенето и грижата за по-малките деца. Тя се грижеше за Лидия със същата всеотдайност като майка си. Лидия беше изумена пред познанията на момичето за процеса на раждане.
— Съжалявам, че се налага да правиш всичко това — извиняваше се тя, докато Анабет отстраняваше прогизналите превръзки.
— Приказки, правила съм го за мама при последните две бебета, а и от две години ми идва всеки месец. Няма нищо.
Мама Лангстън се върна във фургона по обед, когато керванът спря за почивка, с тъжната новина, че мисис Коулман починала само половин час след като родила момченцето си.
— Беше толкова крехка. Мистър Коулман направо полудя и само се проклина и обвинява себе си, че я е взел със себе си на това пътуване. Тя му била казала, че щяла да ражда чак през септември, като стигнем Джеферсън. Не е виновен, но сега просто не е на себе си.
— А бебето? — попита Зик, като загриза една изсъхнала и корава бисквита, останала от закуска.
— Най-мъничкото кутренце, което някога съм виждала. Нямаше силица даже да проплаче. Не бих се учудила, ако и то предаде богу дух днес. — Тя се вмъкна във фургона и се обърна към Лидия, която неволно беше станала свидетел на разговора им. — Как си, момичето ми?
— Благодаря, добре мисис Лангстън.
— Наричай ме Мама. Анабет се грижи добре за теб, нали? Съжалявам, че не мога да съм тук, но момченцето наистина е много зле.
— Разбира се — прошепна Лидия. — Добре съм. Веднага щом се почувствам малко по-добре, ще те освободя от грижите за мен.
— Това вече ще реша аз. Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш ми малко зачервена. — Тя положи загрубялата си длан върху челото на момичето. — Имаш още треска. Ще кажа на Анабет да ти направи студен компрес следобед.
