— Рос, Рос — простена тя пресекнало и посегна към него.
Той се върна обратно до лицето й и повдигна леко бедрото й.
— Не искам да те заболи — прошепна той в ухото й. — Остави на мен.
И с леко движение се намести в нея. Притисна я нежно до гърдите си и започна да прониква все по-надълбоко с всеки тласък. Тя се люлееше с бедра около него и когато той въздъхна с върховна наслада, тя повтори движението.
Насладата я връхлетя неудържимо както винаги, макар че всеки път беше различно. Отначало — усещане за кадифена мекота и нежност, после — стремителен полет, при който времето спира и остават само чувствата. Най-накрая идваше просветлението с нажежения поток, който слънцето на Рос изливаше в нея щедро. То изпълваше утробата й, цялото й тяло с любов. И със сигурност.
— Обичам те — прошепна тя и целуна грапавия белег от лявата му страна.
— И аз, и аз. Ти ме освободи от миналото ми и от зловещите му сенки.
Тя въздъхна.
— А ти мен, Рос. И сега имаме едно бъдеще.
Останаха притиснати един в друг дълго. В падащия здрач като ситни звездички прелитаха светулки. Червеният диск на слънцето неохотно увисна на хоризонта, сякаш не желаеше да отстъпва владенията си на нощта. Небето над тях бавно потъмняваше в индиговочерно. Залезът ги заключи в обятията си и те го приветстваха мълчаливо, вдъхвайки гъстата му, ленива сладост.
А след този ден зората щеше да бъде също тъй сладка.
