— Благодаря — рече на свой ред Леля Видала. — Признавам, че навремето се съмнявах доколко сте способна да станете наш лидер в Ардуа Хол, но се молих за това. Не бях права да се съмнявам. Поднасям извиненията си.
— Всеки допуска грешки — успокоих я великодушно. — Човешко е.
— Пред Неговите очи — отговори тя със сведена глава.
Дръж приятелите близо, а враговете — още по-близо.
И тъй като нямам приятели, трябва да се задоволя с враговете.
Разказвах ви как Елайджа ме осведоми, че не съм, която мислех, че съм. Не обичам да си припомням онова чувство. Все едно те засмуква тресавище. И не само теб, ами и къщата ти, стаята ти, миналото ти, всичко, което някога си знаел за себе си, дори външността ти — беше усещане за пропадане, задушаване и мрак едновременно.
Сигурно съм седяла там най-малко минута, без да говоря. Едва си поемах дъх. Цялата се бях смразила.
Бебето Никол, с кръглото личице и нищо неподозиращите очи. Всеки път, когато съм гледала тази прочута снимка, съм гледала себе си. Дори само с раждането си бебето беше предизвикало много проблеми за много хора. Как бе възможно това да съм аз? Мислено отричах, крещях „не“. Само че не се чуваше никакъв звук.
— Това не ми харесва — казах най-накрая съвсем тихо.
— На никой от нас не му харесва — благо се съгласи Елайджа. — Всички бихме желали действителността да беше различна.
— Иска ми се Галаад да го няма — казах.
— Това е целта ни — увери ме Ейда. — Никакъв Галаад. — Заяви го с присъщата си практичност, сякаш премахването на Галаад е толкова лесно, колкото и поправката на капещо кранче. — Искаш ли малко кафе?
Поклатих глава. Все още се мъчех да проумея всичко. Значи бях бегълка като уплашените жени, които бях видяла в „Закрила“, като всички останали бежанци, за които постоянно се спореше. Здравната ми карта, единственият ми документ за самоличност, беше фалшива. Пребиваването ми в Канада беше незаконно. Всеки момент можеха да ме депортират. Майка ми е била Прислужница? Ами баща ми…
— Значи баща ми е един от онези… Командири, така ли? — попитах.
Потръпнах от представата, че част от него е част от мен, че наистина се намира в тялото ми.
— За щастие, не — отговори Елайджа. — Поне според майка ти, макар че тя не би желала да застраши истинския ти баща с признанието си, защото е възможно той все още да е в Галаад. Официалната претенция на Галаад обаче е от името на официалния ти баща. Това е основанието да настояват за завръщането ти. За завръщането на бебето Никол — поясни той.
Елайджа ме осведоми, че държавата Галаад никога не се е отказвала от желанието си да ме намери. Така и не престанали да ме търсят, проявили огромно упорство. Били на мнение, че им принадлежа, че имат правото да ме издирят и да ме пренесат през границата по всеки възможен начин: законен или незаконен. Бях непълнолетна и макар че онзи конкретен Командир вече беше изчезнал от поглед — най-вероятно при някоя чистка — аз според техните закони им принадлежах. Командирът имаше живи роднини, затова стигнеше ли се до съд, съществуваше вероятност те да получат попечителство над мен. „Мейдей“ не можеше да ме защити, защото в международен план бе смятана за терористична организация. Съществуваше нелегално.
— През годините сме пускали няколко фалшиви следи — обясни Ейда. — Появиха се съобщения, че си забелязана в Монреал, а също и в Уинипег. После бе съобщено за появата ти в Калифорния, след това в Мексико. Местехме те.
— Значи затова Мелани и Нийл не искаха да ходя на протеста?
— Донякъде — отвърна Ейда.
— Значи сама съм си виновна, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попита Ейда.
— Те са искали да избегнат някой да ме забележи — обясних. — Убили са ги, защото са ме укривали.
— Не е точно така — възрази Елайджа. — Не искаха да се разпространи твое изображение, не искаха да те показват по телевизията. Логично е да се допусне, че в Галаад ще преглеждат внимателно кадрите от протеста и ще правят съпоставки. Имат снимката ти като бебе, имат и приблизителна представа как вероятно изглеждаш сега. Обаче подозренията им, че Мелани и Нийл са членове на „Мейдей“, се оказаха съвсем отделно нещо.
— Сигурно са следили мен — обади се Ейда. — Може би са ме свързали със „Закрила“, а оттам — и с Мелани. Не за пръв път внедряват информатори в „Мейдей“ — най-малко една уж избягала Прислужница, а може би и повече.
— Вероятно дори в „Закрила“ — додаде Елайджа.
Замислих се какви хора идваха преди на онези събирания в дома ни. Гадеше ми се от мисълта, че някой от тях може да е кроил да убие Мелани и Нийл, докато е хрупал грозде и сирене на трапезата им.
— Така че това няма нищо общо с теб — каза Ейда.
Дали просто не опитваше да ме накара да се почувствам по-добре?
— Ужасно е, че съм бебето Никол — троснах се. — Не съм го искала.
— Животът е суров, точка по въпроса — каза Ейда. — Сега трябва да решим какво да предприемем.
Елайджа излезе и каза, че ще се върне след няколко часа.
