ГрейсДокато се целувахме, вече нямаше значение, че преди часове съм била вълк или скоро отново щях да се превърна в такъв. Нямаше значение, че извън този прекрасен миг светът беше осеян с хиляди капани, заложени за нас двамата. Единственото, което имаше значение, бе това: носовете ни се докосваха, устните му бяха меки и нежни, а сърцето ми се раздираше от сладостна болка.СамСлед десет минути Грейс щеше да бъде на седалката до мен. Всичко щеше да бъде наред. Вече можех да усетя как пръстите й се преплитат с моите, как бузата й се притиска до врата ми. Чувствах се така, сякаш бяха минали години от последния път, когато я бях държал в обятията си, обвил ръце около нея. Векове, откакто я бях целувал. Цял живот, откакто бях слушал смеха й…Сам винаги беше обичал Грейс. Като вълк я наблюдаваше отдалече. Като момче я държеше в прегръдките си. Сега, изправен пред вероятността да я загуби, той ще направи всичко възможно, за да я върне в живота си. Дори ако му се наложи да рискува всичко, което има. Всичко, стига любовта им да оцелее…Но могат ли едно момче и една любов да променят враждебния и хищен свят? Миналото, настоящето и бъдещето ще се сблъскат в един момент — момент на живот или смърт, на сбогуване или завинаги… Маги Стийвотър е автор на бестселъра на New York Times "Тръпка", наречен от Publishers Weekly "най-красивата любовна приказка". Маги постига феноменален успех с трилогията си "Тръпка", "Копнеж", "Завинаги", по която продуцентите на "Властелинът на пръстените" правят мащабна филмова продукция. Автор е и на поредицата за тъмните феи — "Ридание" и "Балада". Живее във Вирджиния със съпруга си и двете им малки деца.
Мога да бъда невероятно тиха.
Прибързаността погубва тишината. Нетърпеливостта обрича лова на неуспех.
Аз чакам.
Движа се безшумно в мрака. Прашинките проблясват във въздуха на нощната гора; промъкналата се между клоните лунна светлина ги превръща в искрящи съзвездия.
Единственият звук е собственото ми дихание, вдишвам бавно през оголените си зъби. Лапите ми стъпват меко по влажната пръст. Ноздрите ми потрепват. Заслушвам се в ударите на сърцето си и тихото ромолене на някакво близко поточе.
Суха съчка припуква под крака ми.
Спирам.
Изчаквам.
Продължавам бавно. Отнема ми дълго време да вдигна лапата си от съчката. Мислите ми са съсредоточени върху една-единствена дума:
Пристъпвам напред в мрака. Наострям уши; уплашеното животно е нейде наблизо. Сърна? Нощните насекоми изпълват един дълъг миг с жуженето си, преди да пристъпя отново. Сърцето ми препуска по-бързо от мъничките им крилца. Колко голямо е животното? Ако е ранено, няма да има значение, че ловувам сама.
Нещо докосва рамото ми. Меко. Нежно.
Искам да се отдръпна.
Искам да се извърна и да забия зъби в него.
Но аз съм твърде безшумна. Замръзвам за един дълъг, много дълъг момент и след това обръщам глава, за да видя какво продължава да се плъзга леко по ухото ми.
Нещо, което не мога да назова, се носи във въздуха, танцува под досега на вятъра. То докосва ухото ми отново и отново и отново. Умът ми изгаря и се гърчи в отчаян опит да си спомни думата.
Хартия?
Не разбирам защо е там, защо виси като листо от клона, след като не е листо. Кара ме да се чувствам неспокойна. Под нея, по земята са разпилени още неща, пропити с непозната, враждебна миризма. Старата кожа, която някое опасно животно е смъкнало и оставило след себе си. Отдръпвам се от тях, извила устни и тогава внезапно виждам пред мен плячката си.
Само дето това не е сърна.
Момиче е. Момиче, което се гърчи на земята, забива пръсти в калта, стене. Под лунните лъчи кожата й изглежда искрящо бяла на фона на черната пръст. Излъчва страх, страх, който изпълва ноздрите ми. Вече съм твърде неспокойна, усещам как козината на врата ми настръхва. Тя не е вълк, но мирише като такъв.
Аз съм толкова тиха.
Момичето не ме е усетило.
Когато отваря очи, аз съм вече над нея, носът ми почти я докосва. Усещам топлия й дъх върху муцуната си, но когато ме вижда, той секва.
Гледаме се.
С всяка секунда, в която очите й се задържат върху моите, козината по врата и гърба ми настръхва все повече.
Пръстите й дращят в калта. Когато се движи, тя мирише по-малко на вълк и повече на човек. Усещането за надвиснала заплаха съска в ушите ми.
Показвам й зъбите си, докато отстъпвам назад. Всичко, за което мога да мисля в момента, е да се оттегля, да се озова отново сред дърветата, по-далеч от нея. Внезапно си спомням за хартията, висяща от дървото, за старата кожа на земята. Аз съм обградена — пред мен е това странно момиче, а зад мен — онова чуждо листо.
Коремът ми докосва мокрите листа по земята, когато приклякам и свивам опашка между краката си.
Ръмженето се надига в гърлото ми толкова бавно, че го усещам върху езика си, преди да го чуя.
Аз съм в капан между нея и нещата, които миришат на нея, висящи от клоните и лежащи по земята. Очите й са все така приковани в моите, предизвикват ме, не ми позволяват да се помръдна. Аз съм нейна пленница и не мога да избягам.
Когато започва да пищи, аз я убивам.
И така, вече съм не само върколак, но и крадец.
Върнах човешката си форма в самия край на Пограничната гора. Нямах представа кой точно край; гората беше голяма и се разпростираше на километри. Разстояние, което е лесно да изминеш, ако си вълк. Не е толкова лесно обаче, ако си момиче. Беше топъл, приятен ден — направо страхотен по стандартите на пролетите в Минесота. Стига да не си гола и изгубена, разбира се, в който случай е малко трудно да оцениш страхотността на деня.
Болеше ме. Чувствах костите си така, сякаш се бяха превърнали в пластилин, който някой методично беше усуквал, след това отново бяха станали на кости, а после — отново на пластилин. Кожата ме сърбеше, особено на глезените, коленете и лактите. Едното ми ухо пищеше. Виеше ми се свят и не можех да се съсредоточа. Имах странното усещане за дежа вю.
Дискомфортът ми се подсилваше от факта, че не просто бях гола и изгубена в гората, а бях гола и изгубена в гората близо до цивилизацията. Докато мухите жужаха лениво край мен, аз се изправих, за да се огледам. Можех да видя гърбовете на няколко малки къщи точно от другата страна на дърветата. В краката ми лежеше разкъсан черен чувал за боклук, чието съдържание беше разпиляно по земята. Изглеждаше като нещо, което може да е било закуската ми. Изобщо не исках да разсъждавам по-сериозно в тази насока.
