На трето място идват хората.
Някои от героите са бегло основани върху реални личности. Дмитра от звукозаписното студио е истинска, въпреки че в реалния живот няма голям нос, пък и не е жена. Родителите на Грейс са истински, въпреки че не съм описала моите собствени. Улрик също е истинска личност, само дето не е върколак.
Четвърта е поезията.
Като любимец на Сам, Рилке е най-силно застъпен, но се споменават още Манделщам, Рьотке, Йейтс и подбрани немски поети. Дори и да сте крайни противници на поезията, подобно на мен, все пак ви препоръчвам прекрасните преводи на Рилке от Стивън Мичъл, както и
Най-накрая стигаме и до любовта.
Много, наистина много читатели са ми писали, задавайки ми изпълнени с тъга и копнеж въпроси относно естеството на връзката между Сам и Грейс, и мога да ви уверя, че подобен тип любов е абсолютно истинска. Взаимната, основана на взаимно уважение и удържаща изпитанията на времето любов е напълно достижима, стига да си дадете обещание никога да не се задоволявате с нещо по-малко от това.
И така, това е моето сбогуване с Мърси Фолс. Време е да открия нови светове, които не са отбелязани на нито една карта.
Ще бъде невъзможно да благодаря на всички, взели участие във вдъхването на живот на тази поредица, така че си имайте едно наум, че това по-долу е само върхът на айсберга.
Искам да благодаря на издателство „Сколастик“ за невероятната подкрепа, която оказа на мен и тази поредица, както и за проявената безгранична търпимост към всичките ми чудатости. По-конкретно: на моя редактор Дейвид Левитан, задето не изпрати селяни с вили и факли след мен, когато захвърлих всичко: на вечно усмихнатата Рейчъл Кун и останалата част от маркетинговия отдел за проявите им на хищническа хитрост: на Трейси ван Страатен, Беки Амзел и Саманта Грефи за курабийките, здравия разум и раздумките в тоалетната: на Стефани Андерсън и художествения екип, които ме накараха да изглеждам по-интелигентна, отколкото съм в действителност; на Кристофър Стенгел за безупречния дизайн; на невероятния екип за правата в други държави, представен от Рейчъл Хороуиц. Жанел Делуис. Лиза Матингли и Марън Монитело — не е лесно да ме накараш да се почувствам като у дома си на 5000 километра от истинския ми дом, но те някак успяват да го постигнат абсолютно всеки път.
Искам да благодаря и на няколко души извън „Сколастик“.
На Лора Ренърт, моята агентка, чийто глас по телефона винаги звучи така, сякаш здравият разум се връща у дома, за да сложи нещата в ред.
На Брена Йованоф, която остана до ранената газела, когато всички пътни знаци й препоръчваха да не го прави.
На хората в Лоуи — Джанет Хамършмид, Джудит Швемлейн и Марион Перко — задето спасиха бекона ми в последния възможен момент. Дължа ви повече курабийки, отколкото могат да се поберат в багажното отделение на пътнически самолет.
На Кери Райън и Натали Паркър, които поред четяха ръкописите ми и ме потупваха по рамото или пък ме шляпваха през ръцете, когато имах нужда от това.
На родителите и роднините ми, задето знаят кога „Чупката, работя!“ в превод означава: „Моля ви, гледайте ми децата!“, и кога значи: „Спасете ме и ме заведете да хапна бурито чимичанга!“ И в частност на Кейт — знаеш, че си читателят, за когото пиша.
На Теса. Ти също си омъжена за изкуството като мен, а пустите произведения никога не ни изпращат подаръци на годишнините. Никога няма да забравя това.
На Ед, който ми правеше чай, оставяше ме да спя след цяла нощ писане, страдаше и се притесняваше заедно с мен. Нали знаеш, че вината за всичко това е твоя? Защо иначе бих писала любовна история, ако не беше ти?
И най-накрая на Йън. Ти никога няма да прочетеш това, но така или иначе, трябва да го кажа: благодаря ти, че ми напомни.
