Внезапно човешки глас процепи заплашителната тишина. Човешки вик. Вик на ужас, на безмерно отчаяние:
— Хора, помощ!
Женски глас. На малгашки език:
— Моля ви, помогнете!
Отец Доминик намери сили да запита:
— Коя си ти?
— Веломоди! — отвърна гласът. — Пленница на третретретре!
Нито мисионерът, нито Стамов успяха да довършат тоя разговор. Стражите им ги заблъскаха грубо и ги повлякоха тичешком напред, докато женските писъци заглъхнаха из подземните коридори.
Най-сетне спряха. Спряха за секунда-две. После ги тласнаха напред. Преди да си даде сметка, че е политнал в празното, Стамов се стовари на дъното на някаква яма. Редом с него падна и другарят му по участ, който простена болезнено. Види се, бе се ударил по-тежко.
И толкова. Отново тишина. И мрак. Пълен мрак. Дори без просветващите огненожълти зеници.
Стамов се изправи. Нямаше нищо счупено. Опипа пода, стените — гладки каменни стени, чийто край не можеше да достигне с ръце.
— Отче! — повика го той. — Покачете се на гърба ми! Дано достигнете края на стената!
Мисионерът се покатери върху раменете му с пъшкане, протегна ръце и се хвана в ръба на ямата. Не прецени какво би постигнал с това. Обезумял от страх, той се поддаде на инстинкта си като дивият звяр, който търси свободата. С неподозирани сили се вкопчи в спасителния ръб и се преметна горе. Измъкна се от ямата. После затича слепешката в мрака.
— Отче! — провикна се отдолу Стамов.
Остана сам. Напълно безпомощен. Трябваше да чака. Нямаше друг изход. Да изчака края си в обятията на онова ненаситно зелено чудовище.
Зеленият вампир съществуваше, вече нямаше съмнение!
И защо да не съществува? Има водорасли пигмеи и водорасли гиганти, като неколкостотинметровата макроцистис. Има дъбове джуджета в японските саксии и дъбове великани. Има треви едва израсли над земята, има и огромни — бамбукът и бананът. Защо тогава да няма насекомоядни великани? На остров Сахалин обикновени растения достигат височина пет-шест пъти превишаваща нормалната. Защо и на Мадагаскар да не съществуват подобни условия, щом като са могли да се появят исполински птици и костенурки?
Изведнъж в далечината проехтя ужасеният вик на мисионера. Шум от борба и гневни ругатни. И само след малко той се строполи върху Стамов, който падна ведно с него.
Когато двамата се изправиха отново, биологът подметна, тоя път не без укор:
— Е, какво? Не ви се удаде да ме изоставите!
Мисионерът смотолеви несвързано:
— Аз не… Аз само да проверя… Да видя коя е тази Веломоди.
Стамов вече се досещаше коя е.
— Майката на Ратулу е отвлечена от третретретре.
Навярно е същата. Но къде ли е сега самият Ратулу? Мисионерът измърмори:
— И с него, и без него — все това! Все на Вампира! Замълча, вледенен от страх. Мълчеше и Стамов. Та какво ли имаха да си говорят? Стамов изведнъж възкликна:
— Та това е печат от Мохенджо Даро! Мисионерът извърна глава към гласа му. Какво ли му бе станало? Полудял ли бе вече клетникът от преживяното?
А българинът не спираше:
— Камъкът върху крака на епиорниса. Видяхте ли го? Точно така изглеждат печатите от Мохенджо Даро.
— Е, какво от това? — не се стърпя отец Доминик.
— Мохенджо Даро значи „Селище на мъртвите“. Древен град в долината на Инд. Отпреди пет хиляди години. Днес в развалини. Но личат неколкоетажни къщи. С водопровод и канализация.
— Кои са живели там?
— Това не е известно. Намерени са кости на хора от всички раси. И статуетки, и зарове, и печати. Но дали са печати, или амулети? С някакви знаци по тях. Приличат и на критско-микенската, и на хетската писменост, и на ронго-ронго от Великденския остров, и на древните китайски йероглифи.
Не се доизказа. Та то изглеждаше тъй нелепо, фантастично — това му хрумваше. На Мадагаскар се среща жив епиорнис с бронзов пръстен на крака отпреди пет хиляди години. И на него печат. Като тия в Мохенджо Даро. Какво означаваше това? Дали тогавашните жители край Инд бяха идвали насам? Или на самия Мадагаскар бе съществувала подобна неизвестна култура? Защото всички идеограми, възникнали от рисунъчното писмо, по света са сходни, произлизат от схематизирани реални образи, всяка писменост започва така.
Но това? Това беше съвсем абсурдно — лемурите, които ги бяха пленили, да притежават писменост, макар и примитивна. Преди да приеме това, трябваше да допусне другото — че тия лемури не са животни, а разумни същества, достигнали върха на разреда Полумаймуни, както човекът е върхът в разреда Примати.
Всъщност кой би попречил на еволюцията да стори това? От многото нейни закони един от най-безспорните е законът на цефализацията — съсредоточаването на нервната тъкан в предната част на животинското тяло и постепенното оформяне на главен мозък. Лемурите притежават ръце и отлична обмяна на веществата, способна да осигури изхранването на един голям мозък.
А нямаше защо да го допуска. То изглеждаше ясно. Лемурите, които ги бяха пленили, не бяха животни, бяха почти хора, с копия, с градове, с жертвоприношения. Животните не държат пленници, не ги принасят в жертва.
И пак съмнението: а мравките? С техните пленници — листните въшки?
