— Твоят метод „Сусана“ ми напомня за майка ми — гласът му още трепереше. — Когато бях студент и тръгвах за тежък изпит, тя намираше начин да ме ядоса. Най-интересното беше, че колкото повече треперех от яд, толкова по-добре се представях пред комисията!
— Ето, виждаш ли? Когато майка ти дойде в Мадрид, много държа да се запозная с нея!
— Непременно!
— Между другото, тя с какво се занимава?
— Лекар е! — изпъчи се леко Делян. — Един от най-търсените педиатри в града ни.
— А баща ти?
Младежът сведе очи и бръкна в джобчето на ризата. Извади пакета с цигарите и с рязък жест го върна обратно. Напълни чашата пред себе си и бавно отпи от нея.
— Да се върнем отново към „метода Сусана“ — продължи Алваро. — Какво изкарахме на повърхността? „Лесно е да се обижда иззад бюрото на тати!“ Ако не те цитирам точно, моля за извинение!
— Не съм искал да те нараня!
— Знам. Но не си ли помислял някога, че теб също може би са те ранили, без да го желаят?
Делян се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Какво знаеш ти за моите рани? — процеди той през зъби. — И защо ме повика днес тук? Да говорим за работа, или да си правиш с мен експерименти като с лабораторна мишка?
— Извинявай!
Алваро скочи, отиде до младежа и сложи дясната си ръка на рамото му.
— Знам, че прекалявам — продължи той, — но има две неща, които трябва да довършим днес, колкото и да ни е трудно и на двамата!
Наведе се над бюрото, обърна екрана на монитора към тях и натисна решително мишката.
Делян наля в чашата си остатъка от водата в бутилката и жадно я изпи. Гърлото му гореше. Остра болка в стомаха го подсети, че тази сутрин не беше закусил нищо. Погледна часовника си. Стрелките сочеха 12:30. По това време на строежа Олег измъкваше вечния си червен китайски термос. Тримата сядаха и пиеха несравнимото с нищо кафе, с което украинецът се снабдяваше неизвестно от къде и приготвяше по своя рецепта… „Само да изляза от тук и след няколко часа съм на реката с палатката!“
— Това е първото нещо, за което исках да поговорим.
Напрегнатият глас на мъжа прозвуча зад гърба му и се сля с мекото „бип, бип“ на алармата на отворения хладилник.
Младежът погледна към монитора и се сви на стола като куче, ритнато внезапно в корема. Извади пакета с цигарите и защрака със запалката. Пръстите му не се подчиняваха.
От екрана, скрити зад очила в рогови рамки, го гледаха присвитите очи на баща му.
— Миналата година моят баща се подложи на сложна рискована операция на сърцето — започна Алваро, като щракна със запалката и запали подскачащата цигара. — Операцията беше извършена от международен лекарски екип. Главният хирург д-р Делев се справи блестящо!
Кимна към монитора и продължи:
— Доктор Петко Делев, испански гражданин от български произход, понастоящем живущ в Барселона. След развода двете му деца остават при бившата му съпруга в България.
Разпери ръце и се ухили широко:
— Преди две години синът му Делян емигрира в Испания и сега работи в Мадрид. При мен!
Телефонът на бюрото иззвъня меко и ненатрапчиво и Алваро залепи слушалката до ухото си.
— Мария Луиса? — натежа от напрежение гласът му. — Как е Матилде?… Има ли температура?… Чудесно!… Кажи й, че ако си изпие млякото, тати ще я заведе след обяд на кино!
Остави телефона и облекчено се отпусна в креслото, като плъзна поглед по снимката на „тиквата“ с метлата.
— Защо не махнеш тази снимка от бюрото си?
Усмивката на Алваро застина:
— Това някаква шега ли е?
— Изхвърли я през прозореца! Само те разсейва и ти пречи на работата!
Мъжът примигна от изненада и се взря в смръщеното лице срещу него.
— Това… да не е някакъв твой начин на атака? — запелтечи той. — Методът „Делев“, или нещо подобно?
— Бинго!!!
Викът на Делян подплаши врабчето, което кълвеше отвън на перваза на прозореца. То изчирика ядосано и се скри в клоните на близкото дърво.
— Методът „Делев“! — заби младежът показалец в монитора. — Но не на Делян, а на господина Петко Делев! Прочутият хирург, който сега ми се хили от екрана ти!
Гласът му секна, той сграбчи запотената чаша и жадно пи. В офиса настъпи тишина, нарушавана само от тихото мъркане на AIRIS-a под бюрото.
— Знаеш ли какво е „три към едно“? — наруши след малко мълчанието младежът. Гласът му отново беше спокоен и равен.
Алваро вдигна учудено вежди.
— Три към едно беше първият ми урок — продължи Делян. — Но не по математика.
Извади последната цигара от пакета и я замачка между пръстите си. Алваро му протегна услужливо запалката, но той поклати глава:
— Беше през зимата. Бях на пет години, а сестричката ми — на възрастта на твоята Матилде. Точно тогава в България беше въведен режим на електрическия ток… Три към едно. Три часа тъмно и студено, на свещи и газени лампи, един час светло и топло. След това отново тъмнина. Тогава се научих да познавам часовника. Трябваше да гледам стрелките и да зная кога да запаля свещта. Минутки преди да изключат светлото, защото след това щеше да бъде късно…
Погледна озадаченото лице на мъжа зад бюрото и горчиво се усмихна:
