— Аз знаех, лельо Ваня. Никой нищо не ми казваше, но аз разбирах. Виждах как лекарите докосват детето, как ме гледат сестрите… Санитарката, милата, три денонощия ме заобикаляше като чумава и не смееше да ме заговори… Дните някак си минаваха, но нощите… След залез слънце започваше най-страшното. Температурата скачаше, Роско се унасяше… Шкафът зад вратата беше пълен с детски памучни ританки, а санитарката ми донесе една бутилка оцет… До сутринта налагах челото и крачетата…
Таня протегна ръка и плъзна ръка по босото краче. Детето трепна в съня си и тя светкавично се отдръпна.
— Не се измъчвай повече! — вметна Мара. — Всичко вече е минало.
— Нека ни разкаже! — настоя Ивана. — Ще й олекне.
— На сутрешната визитация миналия ден — продължи тихо, като на себе си младата жена — изведнъж ми просветна на очите. Нинчето донесе резултатите от последната пункция на гръбначния мозък. Не ми каза нищо, но ми се усмихна. А завеждащият отделението д-р Белоусов след прегледа плесна Роско по дупето. И на мен какво ми стана, не разбрах. Само усетих, че подскачам като жабче и целувам доктора и по двете бузи!
— Виж ти! — вдигна вежди Мара. — А той какво?
— Той ли? Изчерви се повече и от мен! След това погледна строго и ме смъмри: „Следващият път, когато решиш да ми се нахвърлиш на врата, държа да ме предупредиш! Да не съм ял риба и да съм обръснат!“
— Горкичкият! — поклати глава Ивана. — В чудо се е видял! С кого да се оправя първо: с Росен или с майка му!
Мара плъзна поглед по металната стойка и иглата, забита във веничката и присви зиморничаво рамене:
— Какви хора са лекарите! От къде намират сили да се шегуват на такова място? Ето и Нинчето. Облече ли бялата престилка — не е същата!
Таня вдигна глава и я погледна в очите.
— Тук никой не остава същият — каза тя кротко. — Минеш ли през Ада и Чистилището, вече си друг. Неизбежно е.
— Така е в болницата, моето момиче — помилва я Ивана. — Докато си отвън, мислиш, че всички около теб са здрави. Когато влезеш тук, изведнъж ти се струва, че целият свят е болен.
Таня завъртя отрицателно глава.
— Не, не е това, лельо Ваня! Тук… Тук усещаш Смъртта. Чуваш стъпките й в тъмното, край креватчето, усещаш дъха й ей тук, зад темето, миризмата й те дави и стиска за гърлото… А може би това не е самата смърт, а твоят страх от нея… Но каквото и да е То, обгаря всяка твоя клетка поотделно. И всяка клетка поотделно се събужда и изкрещява: „Глупак! Какво правиш с Живота?“
— Просто си изморена — вметна Мара. — Като излезете оттук ще се възстановиш и ще забравиш!
— Да забравя?… Кое? Как роптах срещу късмета си, когато разбрах, че съм бременна, а с Георги бяхме още студенти! Как страдах, когато ни съкратиха и двамата от работа! Как ридах, когато прибрах дипломата си в най-долното чекмедже, сякаш човек погребвах! Как се сърдех на Роско, че ми пречи, защото всяко нормално, здраво дете обръща къщата наопаки! Как затънахме с Георги в собствената си алчност и отложихме всичко истинско за след… някога! Първо беше втората сергия, след това — магазинът, след него — новата кола и новите мебели!
— Че какво лошо има в това? — възрази Мара. — И аз бих искала един ден да имам като вашата спалня, например!
— А, да! Спалнята!… А знаеш ли колко време не сме се любили на нея!
Мара сведе смутено глава.
— От два месеца! Два безвъзвратно изгубени месеца! А сме само на тридесет и три години! Христовата възраст! Но трябваше да видя собственото си дете, разпънато тук като Христос, за да го осъзная!
— Просто ти трябва почивка! — тръсна глава Мара. — Сега си изтощена и виждаш всичко в черно!
— Не, Маре! Ти не разбираш! Именно сега в мен е така бяло и чисто, както не е било от години!
— Аз те разбирам — помилва Ивана ръката й. — В моменти като този много от нас проумяват това, за което в обикновена ситуация не стигат и години. Лошото е, че след това ежедневието ни поглъща и забравяме какво сме си обещали!
— Нали за това си до мен! — усмихна се младата жена. — Да ми припомняш… Дано само и Георги да ме разбере!
— Вече е разбрал.
— Мислиш ли?
— Не мисля. Зная го!
— От една седмица спят с котето у нас, на кухненското диванче — поясни Мара. — Казва, че няма да прекрачи прага на жилището ви. Първо ще внесе там теб и Росен. На ръце.
— Хайде, майчета! Слагайте термометрите на дечицата!
Едрата, червенобузеста медицинска сестра грабна с привичен жест един от живачните термометри на дървената табла, която беше внесла в стаята и го подаде на Таня. След това огледа с вещ поглед банката, висяща на стойката до главата на детето и сръчно дръпна маркучето от иглата. Росен се размърда и отвори очи.
— Здравей, моето момче! — гръмкият глас на сестрата можеше да събуди и глух. — Ставай вече, че имаш гости!
— Хайде, майчета! Термометрите! — долетя след малко гласът й от съседната стая.
— Кака Мара! — надигна се Росен, ухилен до ушите. — И леля Ваня!
— Чакай! Къде скочи така? — протегна ръце Ивана.
— Няма страшно! — хвана го Таня. — От вчера вече ставаме. Вече не съм ценен кадър!
Детето седна в леглото под зоркия поглед на трите чифта очи около него и се изпъчи като петле:
