Видях го да се стоварва на пода. Тялото му не помръдна. После роякът се отдели от него и се издигна във въздуха като призрак. Призракът се насочи към Рики и Джулия, които продължаваха да ме гледат. После се обърнаха и бързо се отдалечиха, като прескачаха пипалата на октопода. Човек дори можеше да си помисли, че са уплашени.
Чудесно, казах си.
Изправих се и тръгнах към резервоарите. Инструкциите бяха написани на долния резервоар. С лекота се справих с клапаните. Развъртях капачката, изчаках азотът със съскане да излезе, после излях вътре съдържанието на тубата. Заслушах се в клокоченето на течността. Завъртях капачката и отворих клапана.
Бях успял.
Дълбоко си поех дъх.
В крайна сметка щях да спечеля играта.
Слязох с асансьора. За пръв път този ден се почувствах добре.
Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.
Стояха до компютърните монитори, които показваха всички параметри на производствения процес: температурни графики, полезна мощност, Бог знае още какво. Ала бяха с гръб към екраните. Наблюдаваха мен.
Спокойно и с отмерена крачка се приближавах към тях. Не бързах. Нищо подобно. Прекосих залата за цели две минути. Те ме гледаха озадачено, после им стана смешно.
— Ей, Джак, как минава денят ти? — попита Джулия.
— Не е зле — отвърнах аз.
— Изглеждаш много самоуверен.
Свих рамене.
— Взел си всичко под контрол, а?
Отново свих рамене.
— Между другото, къде е Мей?
— Не знам. Защо?
— Боби я търсеше. Не я откри никъде.
— Нямам представа. Защо сте я търсили?
— Мислехме, че всички трябва да сме заедно, когато свършим работата си тук — каза Джулия.
— А, това ли било? Значи свършваме?
Тя бавно кимна.
— Да, Джак. Свършваме.
Не можех да рискувам да си погледна часовника. Предполагах, че са изтекли три-четири минути.
— Е, какво сте намислили? — попитах.
— Ти ме разочарова, Джак — каза Джулия. — Наистина. Знаеш, че много те обичам. Не искам да ти се случи нищо лошо. Но ти ни пречиш, Джак. И ще продължаваш да ни пречиш. Не можем да го допуснем.
— Разбирам.
— Просто не можем, Джак.
Бръкнах в джоба си и извадих пластмасова запалка.
— Поставяш ме в трудно положение, Джак — продължи Джулия.
— Защо?
— Ти присъства на раждането на нещо съвсем ново. Нещо ново и чудесно. Но си враждебно настроен към него.
— Така е.
— Раждането е мъчително.
— Смъртта също — отбелязах аз.
— Да, смъртта също. — Тя ме погледна намръщено.
— Какво има?
— Къде е Мей? — повторно попита Джулия.
— Не знам. Нямам представа.
Веждите й останаха свъсени.
— Трябва да я намерим, Джак.
— Убеден съм, че ще я намерите.
— Да, непременно.
— Значи аз не ви трябвам. Сами си я намерете. Искам да кажа, вие сте бъдещето, ако си спомням правилно. Висши и непобедими. Аз съм само обикновен човек.
Тя започна да обикаля около мен и да ме оглежда от всички страни. Виждах, че поведението ми я озадачава. Или ме оценяваше. Може да бях преиграл. Усещаше нещо. Подозираше ме. И това ме правеше страшно нервен.
Запрехвърлях запалката в ръце.
— Разочароваш ме, Джак.
— Вече го каза.
— Да. Но още не съм сигурна…
Сякаш по даден знак, всички мъже започнаха да обикалят в кръг около мен. Дали изпълняваха някаква анализираща процедура? Или това означаваше нещо друго?
Колко време беше минало? Може би пет минути.
— Хайде, Джак. Искам да те разгледам по-внимателно.
Тя постави ръка на рамото ми и ме поведе към едно от големите пипала на октопода. Диаметърът му бе не по-малко от метър и осемдесет и имаше огледална повърхност. Виждах застаналата до мен Джулия. С ръка на рамото ми.
— Не сме ли красива двойка? Жалко. Можехме да имаме страхотно бъдеще.
— Да, наистина…
В този момент от Джулия потече река от бледи частици, която описа дъга във въздуха, обля ме като душ и почна да влиза в устата ми. Стиснах устни, но това не помогна, защото на огледалото тялото ми като че ли се разтвори и на негово място се появи Джулия. Сякаш кожата й се бе изхлузила и ме беше обгърнала. Сега една до друга стояха две Джулии.
— Престани — казах аз.
Тя се засмя.
— Защо? Според мен е забавно.
— Стига. — Гласът бе моят, въпреки че приличах на нея.
— Не ти ли харесва? Смешно е. За известно време ще се превърнеш в мен.
— Казах да престанеш.
— Вече не си забавен, Джак.
Опипах образа на Джулия върху лицето си и се опитах да го смъкна като маска. Но пръстите ми докосваха само собствената ми кожа. Когато одрасках бузата си, на отражението на Джулия се появи драскотина. Докоснах косата си. В паниката си изпуснах запалката и тя изтрака на бетонния под.
— Махни се от мен — казах аз. — Махни се.
Чух свистене в ушите си и кожата на Джулия се вдигна във въздуха, после се спусна върху нея. Само че сега тя приличаше на мен. На огледалото до мен се появи мой близнак.
— Така по-добре ли е? — попита тя.
— Не знам какво се мъчиш да докажеш. — Дълбоко си поех дъх.
Наведох се и вдигнах запалката.
