— Настоявам първо да си закопчаете предпазните колани…
— Вдигай вертолета във въздуха, мама му стара! — извиках аз.
— Съжалявам, такъв е правилникът и…
От вратата на електростанцията, от която току-що бяхме излезли, блъвна черен дим и се издигна в синьото пустинно небе.
Пилотът го видя.
— Дръжте се!
Излетяхме и се насочихме на север, като заобиколихме сградата отдалеч. От всички вентилационни шахти на покрива излизаше дим. Във въздуха се образува черна мъгла.
— Огънят изгаря наночастиците и бактериите — каза Мей. — Не се безпокой.
— Къде отиваме? — попита пилотът.
— У дома.
Полетяхме на запад и след минути бяхме оставили сградата зад гърба си. Тя потъна под хоризонта. Мей се бе отпуснала назад със затворени очи.
— Мислех, че ще избухне — казах й аз. — Обаче те пак включиха системата за сигурност.
Тя не отговори.
— Та защо беше това бързане да се махнем оттам? И между другото, къде беше? Никой не успя да те открие.
— Бях навън, в склада.
— И какво правеше там?
— Търсех още взривни капсули.
— Намери ли?
Нямаше звук. Само проблясък жълта светлина, която обхвана пустинния хоризонт за миг и бързо избледня. Почти сякаш нищо не се е случило. Ала хеликоптерът се разлюля и се разтърси от ударната вълна.
— Майко Божия, какво беше това? — възкликна пилотът.
— Промишлена злополука — отвърнах аз.
Той посегна към радиостанцията.
— Трябва да докладвам.
— Да, трябва.
Продължавахме да летим на запад и когато пресякохме границата на Калифорния, видях зелената линия на горите и ниските хълмове.
Късно е.
Почти полунощ. Вкъщи цари пълна тишина. Не съм сигурен какво ще се случи. Всички деца са отчаяно болни, повръщат след като им дадох вируса. Чувам как синът ми и дъщеря ми се мъчат в различни тоалетни. Преди няколко минути отидох да ги видя, да проверя какво излиза. Лицата им бяха смъртнобледи. Виждам, че се страхуват, защото знаят, че ме е страх. Още не съм им казал за Джулия. Те не са ме питали. В момента им е прекалено зле, за да питат.
Страх ме е за бебето, защото трябваше да дам вируса и на него. Това беше единствената му надежда. Сега при Аманда е Елън, ала и тя повръща. Бебето още не е повърнало. Не знам дали да се радвам. Малките деца реагират различно.
Струва ми се, че съм наред, поне засега. Изпитвам смъртна умора. Мисля, че от време на време през нощта съм задрямвал. В момента стоя до задния прозорец и гледам навън, чакам Мей. Тя прескочи оградата в дъното на задния двор и сигурно обикаля из храсталака по склона зад къщата, където са пръскачките. Защото според нея оттам се излъчвало зелено сияние. Казах й да не ходи сама, но съм прекалено уморен, за да отида с нея. Ако беше изчакала до утре, военните щяха да дойдат с огнехвъргачки и да изпепелят всичко.
Военните се правят на две и половина, обаче домашният компютър на Джулия е при мен. За всеки случай му свалих харддиска. Копирах го и заключих оригиналния в сейф в града. Всъщност военните не ме интересуват. Интересуват ме Лари Хендлър и другите в „Займос“. Те знаят, че ги очаква съд. Компанията ще обяви фалит още тая седмица, но ще им предявят и криминални обвинения. Особено на Лари. Няма да плача, ако го пратят в затвора.
С Мей успяхме да свържем повечето събития от последните няколко дни. Обривът на дъщеря ми е бил предизвикан от гамаасемблери — микромашините, които сглобяваха готовите молекули от отделните компоненти. Гамите трябва да са били полепнали по дрехите на Джулия, когато се е прибирала от лабораторията. Джулия се е опасявала от тая възможност, затова е взимала душ още с влизането си вкъщи. В самата лаборатория са въвели процедури за деконтаминация, обаче жена ми е контактувала с рояците и на открито и е знаела, че има опасност.
Така или иначе, оная нощ тя случайно е пуснала гамите в стаята на бебето. Гамаасемблерите са създадени да режат микрофрагменти от силиций, но когато се срещат с гъвкава материя като кожа, само я щипят. Това е болезнено и предизвиква микротравми, каквито досега никой не е виждал. Нито би могъл да предвиди. Нищо чудно, че Аманда не вдигна температура. Защото не е получила инфекция. Просто кожата й е била покрита с хапещи частици. Магнитното поле на скенера за ЯМР мигновено я е излекувало — още първият импулс е привлякъл всички асемблери. (Очевидно същото се е случило с оня човек от пустинята, който някак си е влязъл в контакт с група асемблери. Той е лагерувал на километър и половина от пустинната фабрика на „Займос“.)
Джулия е знаела какво й е на Аманда, ала не е казала на никого. Просто е повикала почистващата група от „Займос“, която е пристигнала посред нощ, докато аз бях в болницата. Видял ги е само Ерик и сега знам на какво е станал свидетел. Защото тази група се появи тук преди няколко часа. Бяха същите хора, които оная нощ бях зърнал в буса на пътя.
