— Това означава, че бактериите се размножават и започват да произвеждат молекули, които се съединяват и образуват по-големи молекули. Съвсем скоро имаме асемблери и асемблерите довършват процеса. Получаваме нови микроагенти.
— Да.
— Това означава, че рояците наистина се възпроизвеждат.
— Така е.
— И че отделните агенти имат памет.
— Да. Малко.
— И не им трябва много, нали това е смисълът от разпределения интелект. Това е колектив. Те имат интелект и тъй като имат памет, могат да трупат опит.
— Да.
— И програмата ХИЩНИК/ЖЕРТВА предполага, че могат да решават проблеми. Програмата генерира достатъчно случайни елементи, за да им позволи да внасят изменения.
— Точно така.
Главата ми се пръскаше. Вече разбирах какво означава всичко това.
— Значи искаш да кажеш, че този рояк се възпроизвежда, че се самоподдържа, трупа опит, притежава колективен интелект и може да решава проблеми.
— Да.
— С други думи, той е жив.
— Да — кимна Дейвид. — Поне се държи като жив. Функционално е жив, Джак.
— Кофти работа.
— На мен ли го казваш? — рече Брукс.
— Ще ми се да знам защо това нещо отдавна не е било унищожено.
Дейвид не отговори. Само приглади вратовръзката си и ме погледна неловко.
— Защото нали съзнаваш, че това е механична чума — казах аз. — Точно като бактериалната чума. Само че организмите са механични. Създали сте изкуствена чума, мама му стара.
Той отново кимна.
— Да.
— И тя еволюира.
— Да.
— И не я ограничават биологичните еволюционни темпове. Сигурно еволюира много по-бързо.
Дейвид кимна.
— Наистина еволюира по-бързо.
— Колко по-бързо?
Брукс въздъхна.
— Адски бързо. Когато следобед се върне, роякът вече ще е различен.
— Ще се върне ли?
— Винаги се връща.
— И защо?
— Опитва се да влезе вътре.
— Защо?
— Имаме само теории, Джак…
— Нищо, казвай.
— Едната възможност е да става въпрос за териториален инстинкт. Както знаеш, в оригиналния код на ХИЩНИК/ ЖЕРТВА е включена концепция за обсег, за територия, в която бродят хищниците. И в този обсег роякът си определя нещо като родна база, която може би според него се намира в сградата.
— Ти така ли смяташ?
— Всъщност не. — Дейвид се поколеба. — Повечето от нас смятаме, че се връща, за да търси жена ти, Джак. Роякът търси Джулия.
Ето как с пръскаща се от болка глава се озовах на телефона. Набрах номера на болницата в Сан Хосе.
— Джулия Форман, моля — казах на телефонистката.
— Тя е в интензивното.
— Да, знам.
— Съжалявам, но директните разговори не са позволени.
— Тогава стаята на сестрите.
— Моля, изчакайте.
Зачаках. Никой не отговаряше. Отново минах през централата и накрая се свързах със стаята на сестрите в интензивното отделение. Сестрата ми съобщи, че Джулия била на рентген и че не знаела кога ще се върне. Казах, че жена ми вече трябва да се е върнала. Сестрата доста сприхаво заяви, че в момента гледала леглото на Джулия и нея определено я нямало.
Отговорих, че ще се обадя пак.
Затворих и се обърнах към Дейвид.
— Каква е ролята на Джулия в тая история?
— Тя ни помагаше, Джак.
— Естествено. Но как точно?
— Отначало се опитваше да го примами. Роякът трябваше да е близо до сградата, за да го контролираме с радиосигнал. И Джулия ни помагаше.
— Как?
— Забавляваше го.
— Какво?
— Предполагам, че може да се нарече така. Скоро стана ясно, че роякът притежава рудиментарен интелект. На Джулия й хрумна идеята да се отнасяме с него като с дете. Тя излизаше навън с пъстри кубчета и играчки. Неща, които се харесват на децата. И роякът като че ли реагираше. Това много я вълнуваше.
— Значи по онова време роякът е бил безопасен, така ли?
— Да, абсолютно безопасен. Просто облак от частици. — Дейвид сви рамене. — Така или иначе, след първия ден тя реши да предприеме нова стъпка и да го изпита официално. Нали разбираш, като детски психолог.
— Искаш да кажеш, да започне да го учи.
— Не. Нейната идея беше да го изпита.
— Роякът е разпределен интелект, Дейвид. Той е мрежа, по дяволите! Учи се от твоите действия. Да го изпитваш означава да го учиш. Какво точно правеше с него Джулия?
— Играеше нещо като игри. Поставяше три цветни кубчета на земята, две сини и едно жълто, за да види дали ще избере жълтото. После продължи с квадрати и триъгълници. Такива неща.
— Но, Дейвид, всички сте знаели, че роякът е беглец, че еволюира извън лабораторията. Никой ли не се сети просто да го унищожи?
— Естествено, всички искахме. Джулия не ни позволи.
— Защо?
— Искаше да го запази жив.
— И никой ли не й възрази?
— Тя е вицепрезидент на компанията, Джак. Повтаряше ни, че роякът бил щастлива случайност, че сме се натъкнали на нещо адски голямо, че това можело да спаси компанията и не бивало да го унищожаваме. Не знам, но наистина се беше увлякла. Искам да кажа, че се гордееше с него. Като че ли беше нейно изобретение. Според собствените й думи, искала само да го „обуздае“.
— Да. Ясно. Кога го каза?
— Вчера, Джак. — Дейвид сви рамене. — Нали знаеш, тя си тръгна вчера следобед.
Трябваше ми известно време, за да разбера, че е прав. От катастрофата бе изтекъл само един ден. И през това време рояците бяха еволюирали невероятно много.
— Колко рояка имаше вчера?
