— Чудесно. Къде са изотопите?
Тя мрачно се усмихна.
— В склада.
— Къде е това?
— Навън. Близо до паркираните коли.
— Добре. Тогава да отидем и да ги вземем.
— За Бога! — Рики разпери ръце. — Да не си се побъркал? Сутринта едва не умря, Джак. Не можеш да излезеш навън.
— Нямаме друг избор.
— Имаме, естествено. Да почакаме до довечера.
— Не — отсякох аз. — Защото така няма да можем да ги напръскаме до утре. И няма да можем да ги проследим и унищожим до утре вечер. Това означава да чакаме трийсет и шест часа, след като имаме организъм, който бързо еволюира. Не можем да рискуваме.
— Да рискуваме ли? Ако излезеш, няма да останеш жив, Джак. Луд си дори само ако си го мислиш.
Чарли Дейвънпорт зяпаше монитора. После се обърна към групата и каза:
— Не, Джак не е луд. И аз отивам с него. — И си затананика.
— Аз също — обади се Мей. — Знам къде са изотопите.
— Не е необходимо, Мей. Можеш да ми кажеш…
— Не. Ще дойда.
— Трябва да импровизираме някаква пръскачка. — Дейвид Брукс грижливо навиваше ръкавите си. — Може би с дистанционно управление. Това е по специалността на Роузи.
— Добре, и аз ще дойда — рече Роузи Кастро, като гледаше Дейвид.
— Всички ли отивате? — Рики местеше поглед от един на друг и клатеше глава. — Това е крайно опасно. Крайно опасно.
Никой не му отговори. Всички просто го гледаха. Накрая Рики каза:
— Чарли, ще млъкнеш ли, мама му стара? — Той се обърна към мен. — Не мога да го позволя, Джак.
— Нямаш избор.
— Тук командвам аз.
— В момента не. — Обзе ме раздразнение. Прищя ми се да му кажа, че се е прецакал, като е допуснал роякът да еволюира в естествена среда. Ала не знаех колко важни решения е взела Джулия. В крайна сметка Рики се държеше раболепно към ръководството и се мъчеше да им угоди като дете на родител. Правеше го чаровно и така се издигаше в живота. Това бе и най-голямата му слабост.
Но сега Рики упорито вирна брадичка и заяви:
— Просто не може, Джак. Ако излезете навън, ще умрете.
— Няма — обади се Чарли Дейвънпорт и посочи монитора. — Виж.
На екрана се виждаше пустинята. Ранното следобедно слънце къпеше с лъчите си ниските кактуси. На фона на слънчевия диск тъмнееше самотен хвощ. В първия момент не разбрах какво иска да каже Чарли. После видях носения от вятъра пясък. И забелязах, че хвощът е наклонен.
— Точно така, приятели — рече Чарли Дейвънпорт. — Духа вятър. При силен вятър няма рояци, нали? Те остават ниско над земята. — Той се запъти към коридора, който водеше към електростанцията. — Хайде, да не губим време.
Всички излязоха навън. Аз останах последен. За мое удивление Рики ме дръпна настрани и препречи вратата с тяло.
— Съжалявам, Джак, не исках да те засрамвам пред другите. Но просто не мога да ти позволя да го направиш.
— Предпочиташ да го направи някой друг ли?
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто погледни фактите, Рики. Това вече е бедствие. И ако не го овладеем веднага, ще се наложи да викаме помощ.
— Помощ ли? Каква помощ?
— Пентагона. Военните. Ще трябва да повикаме някой, за да овладее рояците.
— Господи, Джак! Не можем да си го позволим.
— Нямаме избор.
— Но това ще съсипе компанията. Никога повече няма да си осигурим инвестиции.
— Това изобщо не ме вълнува. — Бях ядосан от онова, което ставаше в пустинята. Верига от неправилни решения и грешки в продължение на цели седмици и месеци. Като че ли всички в „Займос“ бяха избирали краткосрочни решения и кърпежи, бързи и нечисти. Никой не бе обръщал внимание на дългосрочните последици.
— Виж, имаш рояк беглец, който очевидно е смъртоносен — казах аз. — Не можеш да се мотаеш повече.
— Ама Джулия…
— Джулия я няма.
— Ама тя каза…
— Не ми пука какво е казала, Рики.
— Ама компанията…
— Майната й на компанията, Рики. — Хванах го за раменете и го разтърсих. — Не разбираш ли? Ти не искаш да излезеш навън. Страх те е от това нещо, Рики. Трябва да го убием. И ако не го убием скоро, ще се наложи да извикаме помощ.
— Не!
— Да, Рики.
— Ще видим! — изсумтя той. Тялото му се напрегна, очите му гневно заблестяха. Той ме сграбчи за яката. Наблюдавах го неподвижно. След няколко секунди Рики ме пусна, потупа ме по рамото и приглади яката ми. — Уф, по дяволите, Джак. Какви ги върша? — И гузно ми се ухили. — Извинявай. Много съм изнервен. Прав си. Абсолютно си прав. Майната й на компанията. Трябва да го направим. Трябва веднага да унищожим рояка.
— Да — без да откъсвам поглед от него, казах аз. — Трябва.
Той мълчеше. Накрая каза:
— Мислиш, че се държа странно, нали? И Мери мисли, че се държа странно. Онзи ден ми го каза. Странно ли се държа?
— Ами…
— Можеш да ми кажеш.
— Може би малко. Спиш ли достатъчно?
— Не. Два-три часа.
— Може би трябва да пиеш някакви хапчета.
— Пих. Не помагат. От проклетото напрежение е. Тук съм вече от седмица. Това място направо те изнервя.
— Сигурно.
— Да. Е, както и да е. — Сякаш внезапно засрамен, Рики се извърна. — Виж, ще поддържаме радиовръзка. Ще съм с вас във всяка ваша стъпка. Много съм ти признателен, Джак. Ти въведе ред и здрав разум. Само внимавай, нали?
— Разбира се.
Той се отдръпна.
Минах покрай него и излязох.
