На моите родители
Беше доста унизително да седиш в една каруца, натоварена с цялата покъщнина на семейството ти, пред очите на любопитните минувачи на оживена лондонска улица. Джем Келауей се беше свил до наредените един върху друг уиндзорски столове, направени от баща му преди години, и с ужас наблюдаваше как хората преспокойно оглеждат нещата в каруцата. Не беше виждал толкова много непознати на едно място. Ако някой чужденец попаднеше в тяхното село в графство Дорсетшьр, това се смяташе за голямо събитие. Джем не беше свикнал да го зяпат така. От притеснение ровеше из семейните вещи и се мъчеше да бъде колкото се може по-незабележим. Слабичко момче с издължено лице, хлътнали сини очи и пясъчно руса коса, която се завиваше под ушите му, той с нищо не привличаше хорското внимание и минувачите оглеждаха багажа, а не него. Един мъж и една жена дори се спряха и опипаха някои вещи, сякаш бяха пред сергия с круши и избираха по-зрелите. Жената прокара пръст по подгъва на нощница, показала се от разкъсан пакет, а мъжът придърпа един от трионите на Томас Келауей и провери дали зъбците му са остри. Дори когато Джем се провикна «Ехей!», човекът не побърза да го върне обратно.
Ако не се брояха столовете, по-голяма част от каруцата беше заета от инструментите на баща му: дървени скоби за извиване на облегалките на уиндзорските столове, които изработваше, разглобен струг за краката на столовете, триони, тесли, длета и бургии. Инструментите на Томас Келауей заемаха толкова място, че семейството трябваше да се редува да върви пеша през едноседмичното пътуване до Лондон.
Кочияшът Смарт, техен съсед и любител на приключенията, беше спрял каруцата си пред амфитеатъра на Астли. Томас Келауей имаше бегла представа къде да търси Филип Астли, но не беше очаквал, че Лондон е толкова огромен. Беше си мислил, че може да застане в центъра му и веднага да съзре амфитеатъра, където играеше цирк «Астли». За техен късмет мястото беше добре известно на лондончани и те веднага ги упътиха към голяма постройка до Уестминстьрския мост, която имаше кръгъл заострен дъсчен покрив и вход с четири колони. На огромен бял флаг, веещ се от купола, с червени букви пишеше АСТЛИ от едната страна и АМФИТЕАТЪР с черни от другата.
Джем се стараеше да не обръща внимание на любопитните минувачи. Затова се загледа в реката, покрай която мистър Смарт реши да се разходи, та «да зърне нещичко от Лондон», и в Уестминстърския мост, зад който се възвисяваха четвъртитите кули и шпиловете на Уестминстърското абатство. Нито една от реките в Дорсет, които Джем беше виждал — Фроум, широка колкото селски път, и Пидъл, поточе, което лесно би могъл да прескочи, — не приличаха на Темза, огромен канал от развълнувана зелено-кафява вода, чието течение се влияеше от далечните приливи и отливи на морето. И по реката, и по моста беше оживено — лодки по Темза, карета, каруци и пешеходци по моста. Джем никога не беше виждал толкова много хора на едно място дори и в пазарен ден в Дорчестър, и беше така замаян от сновящата тълпа, че не можеше да забележи подробностите.
Макар че се изкушаваше да слезе от каруцата и да се поразходи с мистър Смарт покрай реката, той не смееше да остави сами Мейси и майка си. Мейси Келауей се оглеждаше недоумяващо и си вееше с една кърпичка.
— Божичко, колко е горещо за март. При нас не беше чак такава жега, нали, Джем?
— Утре ще се захлади — обеща Джем.
Мейси беше с две години по-голяма от него, но често му се струваше, че тя е по-малката от двама им и има нужда някой да я закриля от изненадите на живота, макар че в долината на река Пидъл те не бяха много. Тук задачата му щеше да е по-трудна.
И Ан Келауей гледаше към реката — бе вперила очи в млад лодкар, който гребеше усърдно. Срещу него седеше куче с изплезен от горещината език. То беше единственият пътник в лодката. Джем знаеше за кого си мисли майка му, докато наблюдаваше момчето: за брат му Томи, който много обичаше кучета и излезеше ли навън, селските псета тръгваха по петите му.
Томи Келауей беше хубаво момче, обзето от някаква мечтателност, която озадачаваше родителите му. Отрано беше ясно, че от него не става майстор на столове, защото нямаше усет към дървото, нито към инструментите, които баща му го учеше да използва. Докато гледаше вторачено в огъня или през прозореца, Томи пускаше бургията по средата на завъртането или оставяше стругът да намали обороти и да спре. Тази си черта беше наследил от баща си, но без способността му да се върне отново към работата.
