Зной в полунощ полностью

Последното не беше произнесено с кой знае каква сърдечност, но все пак беше най-успокоителната фраза от момента на пристигането му. „Компанията стои зад вас.“ Членовете на неговия ненавистен и враждебен екипаж, лишени от капчица разбиране за сложността на възникналата там, в океана, ситуация, бяха стоварили цялата тази бъркотия върху главата му. Но компанията — огромната и могъща компания — нямаше да позволи един способен служител ниво единайсет да бъде хвърлен на вълците заради някаква класова неприязън. Сега вече беше абсолютно сигурен. При евентуалното изслушване той щеше да докаже, че провеждането на спасителна акция е било немислимо, че в никакъв случай не би могъл да рискува собствения си кораб и живота на своя екипаж заради исканията на някакви неспособни и непознати метежници и че вместо да обрече на гибел и двата кораба, какъвто именно би бил резултатът от претоварването на неговия малък съд, той неохотно — така неохотно и с огромна болка! — е изоставил екипажа на „Каламари Мару“ да се погрижи сам за себе си. Щеше да им обясни, че моментът е бил изключително тежък и е налагал крайни решения. И при възможно най-добро желание той не би могъл да спаси тези хора. А наистина е имал възможно най-доброто желание. Нима човек с неговата интелигентност и отлично досие с лека ръка би си позволил да изостави тези корабокрушенци да загинат, ако бе разполагал с друга възможност. Тедеско ще го разбере на всяка цена. О’Брайън, О’Лиъри, или както там му е името, също трябва да бъде накаран да го разбере. Обвинението ще бъде отхвърлено.

Когато всичко приключи, вероятно щяха да го освободят от морска служба, като се има предвид, че подобни истории неминуемо се отразяват на служебната репутация, а и вероятно всичко това щеше да забави с година-две изкачването по йерархическата стълбица, но „Самурай“ щяха да му намерят работа в някое друго направление и в края на краищата всичко щеше да се оправи.

Да. В края на краищата.

Засега продължаваше да вали като из ведро. Въздухът отвън излъчваше сладък, почти приятен аромат, но Карпинтър беше сигурен, че това ухание доказва наличието на някаква противна и вероятно опасна гадост в атмосферата, която при нормални обстоятелства би кротувала в пазвите на залива.

Сега какво?

Да отседне някъде.

Когато пристигна от Спокейн в Сан Франциско, компанията го беше настанила в една от наетите от нея стаи в „Мариот Хилтън“ близо до брега. След като все още беше с ниво единайсет, от само себе си се разбираше, че може да отседне там.

Но когато се обади в службата по настаняване и поиска стая в „Мариот“, му казаха, че вече му е запазена стая в хотел на име „Дънсмюир“ на оукландския бряг на залива. Това го обезпокои. Защо не в Сан Франциско? Защо не в „Мариот“? Отговориха му, че е невъзможно и че трябва да отиде в „Дънсмюир“.

Когато пристигна, всичко му стана ясно. Беше някакъв приют, който му напомни за „Манито“ в Спокейн, където живееше, докато беше метеоролог. Дори по-зле — мрачно хотелче, построено поне преди стотина години в отдавна изоставена промишлена зона между оукландското летище и магистралата. Нямаше и следа от блясъка на „Мариот“, нито пък от неговия комфорт. Обслужваше командировани чиновници от средно ниво, които преспиваха една нощ в Оукланд, преди да продължат за Сан Диего или Сиатъл.

„Компанията стои зад вас.“ Да. Но явно компанията беше започнала да орязва режийните му, а вината му все още не беше доказана. Очевидно причините за тревога бяха по-съществени, отколкото си мислеше.

Беше вече късен следобед, когато най-после настаниха Карпинтър в една малка, мрачна и влажна стаичка, която щеше да му бъде дом за известно време. Опита да се свърже с Ник Роудс в „Сантачиара“ и за своя изненада успя още от първия опит.

— Здрасти, човече! — извика Роудс. — „Върна се морякът от далечен път!“

— По всичко изглежда — отвърна унило Карпинтър. — Доколкото си спомням, стихът беше издълбан върху нечий надгробен камък.

— Пол? — разтревожи се моментално Роудс. — Какво се е случило, Пол?

— Още не знам. Вероятно много неща. Заведено е някакво шибано дело срещу мен.

— Божичко. Какво си направил?

— Натресохме се на някакъв кораб в Тихия океан — започна отегчено Карпинтър. — Бяха вдигнали бунт и… виж какво, това е дълга история. Точно сега нямам настроение да я разказвам цялата. Свободен ли си довечера? Искаш ли да се видим и да се напием яко, Ник?

— Естествено. Къде се намираш?

— В един вертеп на име „Дънсмюир“, близо до летището.

— До летището на Сан Франциско ли имаш предвид?

— Не. Оукландското летище, не на Сан Франциско. Най-доброто, което според компанията заслужавам в момента. Но пък е по-удобно за теб… Как си, по дяволите, Ник? — добави след кратка пауза той.

— Аз съм… добре.

— А Изабел?

— Тя също. Все още се срещаме.

— Сигурен съм. Не бих очаквал нещо друго. Как е тъпата й приятелка с пищната гарнитура?

— Йоланда ли? В момента е на някой от сателитите. Връща се след няколко дни. Заминаха с Енрон.

— С израелеца? Мислех, че се е върнал в Тел Авив.