Валеше проливен дъжд, когато „Тонопа Мару“ навлезе в залива на Сан Франциско с айсберга зад гърба си. Карпинтър си помисли, че след като не беше паднала капка влага бог знае откога, пороят се изливаше тъкмо навреме, сякаш за да приветства огромния воден запас, който бяха довлекли.
Докато плаваха насам, времето беше нетърпимо безоблачно, без следа от обичайните и дори задължителни водни изпарения, които се струпваха в небето и го покриваха с бялата си пелена над по-голямата част от планетата. Това беше едно от явленията на парниковия ефект — повишената влажност на атмосферата, която усилваше причиненото от CO2 и останалите парникови газове затопляне. Но поради необясними причини през цялото това време над „Тонопа Мару“ не се появи нито едно облаче и слънцето яростно припичаше върху айсберга, който въпреки огледалната си покривка се топеше под безмилостния огън.
И все пак по-голямата му част достигна до Сан Франциско. Бяха в самия край на плаването, вече се промъкваха под вековния Голдън Гейт Бридж със седемнайсет — осемнайсеткилотонния леден антарктически отломък зад себе си, за да се гмурнат под обезумелите порои, които се изливаха върху потъналия в следобеден мрак град покрай залива.
— Какво ще кажете? — промълви Хичкок, застанал на палубата до Карпинтър под водните струи. — Истински шибан дъжд.
— Красиво. Великолепно.
Всъщност не беше така. Дъждът вдигаше облаци мръсотия по улиците на града, които се бяха трупали в продължение на месеци, а може би и на години, мяташе ги високо нагоре, от което дъждовните водопади ставаха още по-мръсносиви. От небето се изливаха реки от боклуци. „Да — помисли си Карпинтър, — това се казва красива гледка.“
От опита си в Метеорологичната служба на „Самурай“ знаеше, че има места по света, където падаха приятни, освежителни и напоителни дъждове, и то ежедневно: например в Източното Средиземноморие или в зърнения пояс на Саскачеван, или в равнините на Сибир. Тук не беше така. Дъжд по Западното крайбрежие беше такава рядкост, че причиняваше много повече неприятности с абсурдната си прекомерност. Валеше толкова нарядко, че беше съвършено недостатъчен, за да осигури сериозни водни запаси, а само разбърникваше натрупания по улиците и пътищата химически боклук и ги превръщаше в непроходими пързалки, изравяше страховити урви по изсъхналите и обезлистени хълмове източно от залива и разпенваше мръсотията по градските улици, без да ги почисти.
Майната му. Беше се прибрал благополучно заедно със своя товар. Това беше едно успешно пътуване, като се остави настрана малката неприятност с риболовния кораб. Карпинтър се опитваше да не мисли за това.
Скри се на сушина под кабината на кърмата. Каски работеше нещо върху контролното табло.
— Свържи ме с представителството на „Самурай“ в пристанището на Оукланд. Трябва да разбера на кой кей да замъкна това чудо. Прехвърли разговора в каютата ми.
— Да, сър. Веднага, сър!
— Сър? — изненада се Карпинтър.
До този момент никой не беше се обръщал към него по този начин и имаше нещо неестествено и дори нагло в начина, по който го беше направила Каски. Но дребната пъргава свързочничка моментално се беше втурнала към кабинката си, за да го свърже с пристанището.
Спусна се към каютата си. Върху закрепения на стената миниатюрен монитор вече го очакваше операторът на пристанището.
— Тук е капитан Карпинтър. Докладвам за благополучното пристигане на „Тонопа Мару“ с айсберг с обем над хиляда и седемстотин килотона. Очаквам инструкции за влизане в пристанището.
Пристанищният оператор му съобщи номера на кея, където трябваше да откара айсберга.
— Наредено е да се явите на доклад в административен отдел четиринайсет незабавно след прехвърляне на командването на персонала на кея, капитане — добави андроидът.
— Прехвърляне на командването?
— Точно така. Ще бъдете сменен от капитан Свенсон, а вие незабавно се явете в административен отдел четиринайсет за предварителен разпит 442.
— Не разбирам.
— Ще бъдете сменен от капитан Свенсон, а вие…
— Това вече го чух. Каза „442“?
— Точно така. Ще бъдете подложен на 442, капитане.
Карпинтър гледаше като сащисан. Какво, по дяволите, означаваше „442“? Но вместо да му даде ясен отговор, андроидът щеше да повтаря едно и също. След миг колебание той изключи приемника и се качи горе.
— Хичкок?
Абаносовото лице на навигатора надникна от кабината.
— Викате ли ме, сър?
Отново „сър“. Нещо действително не беше наред.
— Хичкок, какво е това „442“?
Изразът върху лицето на Хичкок беше невъзмутим, почти самодоволен, но в базедовите очи на възрастния мъж проблесна неочаквано пламъче.
— Обвинение в непристойно поведение, сър.
— Непристойно поведение ли?
— Нарушаване на правилника — това е непристойно поведение, сър.
— Ти ли ме натопи? Заради „Каламари Мару“?
— Сър, разследването ще определи…
— Отговори ми!
На Карпинтър му се прииска да грабне Хичкок за ризата и да го метне върху перилата. Но се въздържа.
— Ти ли ме натопи? — повтори той.
Хичкок продължи да го гледа спокойно.
— Всички, сър.
— Всички?
— Ренет. Наката. Каски ни свърза.
— Кога стана?
