Два дни след срещата с агент Лайл Уиър инсталира в компютъра си проследяваща програма, първоначално разработена за наблюдение на системите в склада. Точно преди да излезе от апартамента с Мерит, включи излъчвателя ѝ. Оттогава програмата пращаше запитващ радиосигнал на пет секунди и всяко запитване получаваше отговор от самозахранващ се РЧИД, радиочестотен идентификатор. Два пъти по-малък от кредитна карта, той беше скрит в хард диска, който Дейвид занесе на Айрънуд и който милиардерът даде на сина си. Хард диск, получен от Джак Лайл.
Военновъздушните сили вече знаеха, че Айрънуд открива своите колонии, като купува географска информация от Уиър, и сега искаха да установят къде се обработват данните. Идентификаторът в хард диска трябваше да ги отведе там.
Лайл не му беше казал нищо повече, но и това стигаше. Още щом се настани в хотела на казиното, Дейвид разглоби хард диска, без да наруши целостта на пломбата, която не можеше да не е поставена вътре.
Огледът на радиочестотния идентификатор в диска не представляваше проблем - оказа се специално произведен модел с по-издръжлива батерия. Това обясняваше сравнително големия му размер. Обикновените идентификатори като онези, скрити в чиповете с голяма стойност в казината, бяха доста по-малки. Някои едва се виждаха с просто око. Такава големина на идентификатора обаче беше възможна само ако няма нужда от батерия и предавател — което всъщност превръщаше устройството в пасивен рефлектор на излъчваните към него радиочестоти.
За щастие големият модел в хард диска на Джак Лайл беше активен - излъчваше сигнал със собствено захранване - и това позволяваше да бъде пренастроен. Сега той излъчваше на честоти, различни от онези, които военновъздушните сили следяха най-вероятно от автомобил, паркиран близо до казиното на Айрънуд.
Въпреки че пренастрои идентификатора, Дейвид изпълни инструкциите на агент Лайл и предаде хард диска на Айрънуд. Ако не го направеше, властите щяха да му предявят обвинение в икономически шпионаж. Той обаче
„Айрънуд, Лайл, Джес и аз" - помисли си Дейвид. Всички се интересуваха от едно и също нещо, скрито в неговите данни. Но само той знаеше, че първите нечовешки ДНК секвенции, които бе открил, бяха неговите. Това означаваше, че тримата му работодатели трябва да почакат, докато научи какъв е всъщност и как да избегне смъртната присъда, закодирана в гените му.
Дейвид седеше прегърбен над компютъра си в кухненския бокс на баровския си апартамент и пръстите му играеха по клавиатурата. На екрана се отвори дневникът на радиочестотния идентификатор. Дванайсетте запитващи и отговарящи сигнала на минута през последния час бяха записани в колони от цифри. Въпреки че можеше визуално да картира положението на устройството, той реши, че на екрана не бива да има нищо, което да бъде разпознато от някой друг. Пък и вече беше получил пълна представа за комплекса от туристическите карти и плановете на аварийните изходи, поставени на всеки етаж в Северната и Южната кула.
Насочван от координатите на всяко запитване и съответния отговор, Дейвид поставяше точки на въображаемата си карта и така проследи пътя на Айрънуд-младши след излизането му от апартамента „Розуел" и спускането му с частния асансьор на първия етаж на казиното, минаването му през игралните салони и... накъде?
Представи си търговската част на казиното - дълъг извит пасаж като в мол, където малцината късметлии редовно разменяха печалбите си за луксозни стоки с невероятна надценка. Младши беше вървял донякъде по него, после бе завил и продължил по права линия, а след това...
Повече от минута сигналите не променяха местоположението си.
Може би бе чакал друг асансьор?
После още два сигнала - начало на нова права линия.
Сигналите прекъсваха. Заключението беше очевидно.
Айрънуд-младши се намираше в защитена зона, възпрепятстваща регистрирането на електромагнитно излъчване отвътре. Стандартна мярка за сигурност на деликатни компютърни системи, което означаваше...
Успех. Идентификаторът на хард диска от военновъздушните сили беше направил точно това, което искаше агент Лайл: намираше се в тайния център за информационна обработка на Айрънуд, където милиардерът някак си извличаше конкретни места от общите райони, посочени от генетичните клъстери на Дейвид.
Той отново си представи плана на казиното, пътя на Младши и...
Отдръпна се рязко от компютъра. Беше видял точно къде трябва да отиде.
В експерименталния център. Или, както го наричаше персоналът, Червения салон.
Мерит се ядоса, но не се изненада, когато видя, че синът на Айрънуд вече е в центъра за наблюдение на „Атлантик Сити Инкаунтърс". Щом се отнасяше до проблеми със сигурността, свързани с личните проекти на шефа, единствено той и Младши имаха право да ги решават.
