Лангдън тръгна отривисто към чистача и когато го наближи, забърза. Сиена се втурна след него, за да го настигне.
Чистачът вдигна стреснато поглед.
— Signori?!
Протегна ръце, за да ги спре. Лангдън му се усмихна измъчено — или по-скоро направи гримаса — и махна извинително към символите до вратата.
— Тоалетна…
Чистачът се поколеба за миг. Изглеждаше готов да откаже на молбата им, но като гледаше как Лангдън се присвива и почти прикляка, кимна съчувствено и им махна да вървят.
Когато стигнаха до вратата, Лангдън намигна на Сиена.
— Състраданието е универсален език.
35.
Някога Залата на Петстотинте била най-голямата в целия свят. Построена е през 1494 година, за да може в нея да се събира целия Consiglio Maggiore — великият съвет на републиката, който се състоял от точно петстотин членове. Оттам произлиза и името ѝ. Години по-късно по заповед на Козимо I залата била обновена и значително разширена. Козимо I, най-властният човек в Италия, избрал за ръководител и архитект на проекта Джорджо Базари.
Вазари прави архитектурен подвиг, като повдига покрива и пуска естествена светлина от всички четири страни. В резултат се получава елегантна зала, в която могат да се видят едни от най-хубавите флорентински скулптури, картини и архитектурни елементи.
Но винаги когато влезеше тук, Лангдън усещаше как първо подът привлича погледа му. Той сякаш съобщаваше, че това не е обикновено място. Покритието от червен камък с черен кант придаваше на 1115-те квадратни метра усещане за солидност, дълбочина и равновесие.
Лангдън вдигна бавно очи към дъното на залата, където шест раздвижени скулптури — Подвизите на Херкулес — бяха подредени край стената като армия войници. Нарочно пренебрегна често оплюваната „Херкулес и Диомед“, чиито голи тела бяха вплетени в нелепо изглеждаща схватка. Тя включваше и допир на пенисите, който често караше Лангдън да потръпва.
Много по-милостива към очите бе „Геният на победата“ на Микеланджело вдясно, която доминираше централната ниша на Южната стена. Тази скулптура бе почти три метра висока и първоначално била предназначена за гроба на свръхконсервативния папа Юлий II — II Papa Terribile*, — поръчка, която на Лангдън винаги му се бе струвала иронична, като се имаше предвид позицията на Ватикана за хомосексуалността. Скулптурата изобразяваше млад мъж, в когото Микеланджело бил влюбен през по-голямата част от живота си и за когото съчинил над триста сонета.
