Àä полностью

— Не си спомням да си бил с часовник. А сега се измий. Ще се върна след няколко минути и ще обсъдим от кого да поискаме помощ. — Обърна се, но спря на прага и го погледна в огледалото. — И докато ме няма, сериозно си помисли защо някой иска да те убие. Предполагам, че това ще е първият въпрос, който ще ти зададат властите.

— Къде отиваш?

— Не можеш да разговаряш с полицията почти гол. Отивам да ти потърся дрехи. Съседът ми е горе-долу колкото тебе на ръст. В момента отсъства и аз храня котката му. Длъжник ми е.

И с тези думи го остави сам.

Робърт Лангдън отново се обърна към малкото огледало над мивката и едва позна мъжа, който го гледаше оттам. „Някой иска да ме убие“. В главата му се разнесе записът на собствения му обезумял глас:

„Варвари… варвари…“

Потърси нещо в паметта си… каквото и да е. Видя само пустота. Знаеше единствено, че е във Флоренция и е получил огнестрелна рана в главата.

Докато се взираше в собствените си уморени очи, Лангдън разсеяно се зачуди дали няма да се събуди в креслото си вкъщи с празна чаша от мартини и „Мъртви души“ в ръце, само за да си напомни, че никога не бива да смесва „Бомбей Сафайър“ и Гогол.

7.

Лангдън смъкна окървавената болнична нощница и уви около кръста си пешкир. Наплиска лицето си с вода и предпазливо докосна шевовете на тила си. Кожата изглеждаше възпалена, но когато приглади сплъстената си коса върху мястото, раната напълно се скри. Кофеиновите таблетки вече действаха и той усещаше, че мъглата най-после започва да се разсейва.

„Мисли, Робърт! Опитай се да си спомниш“.

В малката баня без прозорци изведнъж го обзе клаустрофобия. Той излезе и инстинктивно се насочи към снопа светлина, проникващ през открехнатата врата оттатък коридора.

Стаята приличаше на импровизиран кабинет — евтино бюро, стар въртящ се стол, пръснати по пода книги и, слава богу… прозорец.

Лангдън тръгна към светлината.

Изгряващото тосканско слънце тъкмо започваше да целува най-високите кули на събуждащия се град — камбанарията, Бадия, Баргело. Той притисна челото си към хладното стъкло. Мартенският въздух беше свеж и студен и усилваше целия спектър на слънчевата светлина, която вече окъпваше хълмовете.

„Рисуваща светлина“ — така я наричаха.

В сърцето на този пейзаж се извисяваше грамаден купол с червени плочи, върху който като фар сияеше позлатено медно кълбо.