Професорът се надяваше, че и тя ще се оправи. Все още не можеше да проумее случилото се.
— Трябва да се обадим на някого, доктор Брукс. В консулството… или в полицията.
Тя кимна и каза:
— И престанете да ме наричате „доктор Брукс“ — казвам се Сиена.
Лангдън кимна.
— Благодаря. Аз съм Робърт. — Връзката, възникнала между двамата с бягството им от смъртна опасност, явно предполагаше да си говорят на „ти“. — Каза, че си англичанка, нали?
— Там съм родена, да.
— Не усещам да имаш акцент.
— Защото положих много усилия да се избавя от него.
Лангдън понечи да попита защо, но Сиена му даде знак да я последва и го поведе по тесен коридор към малка мрачна баня. В огледалото над мивката той видя отражението си за пръв път, след като го беше зърнал в прозореца в болничната стая.
„Не изглеждам добре“. Гъстата му тъмна коса висеше на сплъстени кичури, очите му бяха кръвясали и подути. За вида му не допринасяше и наболото по брадичката му стърнище.
Сиена завъртя крана и пъхна ръката му под ледената вода. Въпреки че го заболя ужасно, Лангдън само потрепери и не се отдръпна.
Лекарката взе чиста кърпа и я напръска с течен антибактериален сапун.
— По-добре се извърни.
— Нищо ми няма. Не ме е страх от…
Тя започна силно да търка раната и по ръката му се стрелна нажежена до бяло болка. Робърт стисна зъби, за да не изкрещи.
— За да не се инфектира. — Младата жена усили натиска още повече. — Пък и ако ще се обаждаш на властите, трябва да си по-буден, отколкото си в момента. Нищо не стимулира освобождаването на адреналин така, както болката.
Лангдън изтърпя, както му се стори, цели десет секунди търкане, после рязко дръпна ръката си. „Стига!“ Да, сега се чувстваше по-силен и буден — болката в ръката му беше прогонила главоболието окончателно.
— Добре. — Тя спря водата, избърса ръката му с чиста кърпа и след това я бинтова, но докато го правеше, вниманието на Робърт бе привлечено от нещо, което току-що бе забелязал — и което силно го разтревожи.
От близо четирийсет години Лангдън носеше часовник с Мики Маус, специална колекционерска серия, подарък от родителите му. Ухиленото лице и тиктакащите ръце на анимационния герой ежедневно му напомняха да се усмихва по-често и да не приема живота толкова сериозно.
— Къде ми е… часовникът?! — попита той. — Няма го! — Без него изведнъж се почувства някак непълен. — С него ли бях, когато се появих в болницата?
Сиена го изгледа изумено, явно озадачена, че може да се вълнува от нещо толкова банално.
