Лангдън и Сиена отново тръгнаха — макар и само за да отложат неизбежното, — този път на заден ход на четири крака към втората зала, която бе по-малка, по-дълбока и по-тъмна. В нейния център също имаше импозантно произведение на изкуството — скулптура с двама преплетени любовници. Лангдън и Сиена се скриха зад нея.
В укритието на мрака Лангдън внимателно надникна иззад постамента на скулптурата и се загледа в приближаващите се нападатели. Щом двамата войници стигнаха до хеликоптерчето, единият спря, клекна, вдигна го и огледа камерата.
„Дали устройството ни е забелязало?“ — зачуди се Лангдън. Страхуваше се, че знае отговора.
Третият войник, онзи мускулестият със студените очи, все така крачеше с ледена решителност към пещерата. Всеки миг щеше да влезе. Лангдън се приготви да се измъкне иззад статуята и да каже на Сиена, че всичко е свършило, но точно тогава стана нещо неочаквано.
Вместо да влезе в пещерата, войникът внезапно зави наляво и изчезна от поглед.
„Къде отива? Да не би да не знае, че сме тук?“
След секунди Лангдън чу звук от юмрук, удрящ по дърво. „Малката сива врата — помисли си. — Той сигурно знае накъде води“.
Охранителят на двореца Пити Ернесто Русо винаги бе искал да стане футболист, но вече бе на двайсет и девет и с наднормено тегло и бе започнал да се примирява, че детската му мечта няма да се сбъдне. От три години работеше като охранител тук, в двореца Пити. Все същият офис с размерите на килер, все същата скучна работа.
Бе свикнал любопитните туристи да чукат на малката сива врата и обикновено не им обръщаше внимание и те преставаха. Днес обаче ударите бяха силни и продължителни.
Раздразнен, той опита да се съсредоточи върху екрана на телевизора, по който на силен звук течеше повторение на футболен мач — „Фиорентина“ срещу „Ювентус“. Чукането стана още по-силно. Накрая, проклинайки туристите, той излезе от стаята в тесния коридор. На половината път спря пред стоманената решетка, която препречваше коридора и беше винаги заключена, освен в редки специални часове.
— E chiuso! — извика с надеждата човекът отвън да го чуе. — Non si puo entrare!*
Въведе комбинацията, отключи решетката, издърпа я настрани, прекрачи, обърна се и я заключи, както изискваше правилникът. След това тръгна към сивата дървена врата.
Блъскането продължаваше.
Ернесто стисна зъби. Сигурно беше, че са американци. Най-нахалните хора на света.
Блъскането не спираше. Ернесто неохотно отключи вратата и я открехна.
— E chiuso!
