— Правилно — каза мъжът, когато стигна до входа към третата зала. Вече бе на по-малко от два метра от Лангдън и Сиена. Още две крачки и щеше със сигурност да ги види.
— Точно така — продължи той и пристъпи още по-близо. Изведнъж спря. — Изчакайте малко.
Лангдън замръзна: събираше сили за мига, в който щяха да ги открият.
— Изчакайте, губите ми се — каза войникът и се върна няколко стъпки назад във втората зала. — Връзката е лоша. Продължете…
— Слуша известно време, след това отвърна: — Да, съгласен съм, но поне вече знаем с кого си имаме работа.
След това стъпките му заглъхнаха и напълно изчезнаха.
Лангдън отпусна рамене и се обърна към Сиена, в чиито очи гореше смесица от гняв и страх.
— Използвал си лаптопа ми!? — възкликна тя. — За да си провериш имейла?
— Съжалявам… Трябваше да разбера…
— Ето така са ни открили! И сега вече знаят и името ми!
— Извинявам се, Сиена, не си дадох сметка… — Лангдън се разкъсваше от чувство за вина.
Сиена се извърна и се загледа с празен поглед в големия сталагмит на задната стена. Никой от двамата не проговори почти минута. Лангдън се зачуди дали Сиена си спомня личните вещи на бюрото си — програмата от „Сън в лятна нощ“ и вестникарските изрезки за живота ѝ на дете чудо. „Дали подозира, че съм ги видял?“ Дори и да беше така, тя не задаваше въпроси, а и Лангдън бе достатъчно виновен пред нея, че да го споменава.
— Знаят коя съм — повтори Сиена. Гласът ѝ бе толкова тих, че Лангдън едва я чу. През следващите десет секунди тя вдиша бавно няколко пъти, сякаш се опитваше да осъзнае тази нова реалност. През това време Лангдън усети как решителността ѝ се втвърдява.
Без предупреждение Сиена скочи на крака.
— Трябва да тръгваме. Няма да им трябва много време, за да разберат, че не сме в Костюмната галерия.
Лангдън също стана.
— Да, но… къде?
— Ватиканът?
— Моля!?
— Разбрах какво имаше предвид преди малко… по какво Ватиканът си прилича с парка Боболи. — Тя кимна в посока към малката сива врата. — Това е входът, нали?
Лангдън събра сили да кимне.
— Всъщност е изходът, но реших, че си струва да опитаме. За нещастие не можем да минем оттам. — Лангдън бе чул достатъчно от разговора между охранителя и войника, за да разбере, че този маршрут отпада.
— Но ако успеем да минем — каза Сиена и в тона ѝ се прокрадна палав нюанс, — разбираш ли какво би означавало това? — Устните ѝ се разтегнаха в лека усмивка. — Че за втори път днес ще получим помощ от един и същ ренесансов творец.
Лангдън нямаше как да не се засмее, защото и на него му бе хрумнала тази мисъл.
