Ад на колела полностью

— Да стъпваш на пръсти? — Ози вдигна недоверчиво вежди. Доста често — като в момента, например — Франк усещаше липсата на свързаната с военното звание дисциплина. Когато беше в униформа, поне не трябваше да се тревожи за непокорните изражения върху лицата на подчинените си, особено онези, които наистина, ама наистина, минаваха границите на установеното. — Шефе, ти не се церемониш с никого, особено с Бунтарката. Ако не друго, си прекалено твърд с нея. Дори й нямаш доверието, което тя заслужава. Беки е добра в техническата област. Наистина добра. Трябва да й дадеш шанс…

— Взел съм вече решение — прекъсна той хлапака. — Всеки от нас има точно определено работно място тук. Тя не трябва да забравя какво е нейното и да се придържа само към него.

— Но ако ти просто…

— Достатъчно! — изкрещя Франк. — Този разговор приключи, Ози. Не искам да чувам и думичка повече, освен ако не искаш да ми съобщиш актуализирания доклад за състоянието.

Младият мъж стискаше и отпускаше челюсти, все едно бе дробилка за дървесина, но беше достатъчно умен, за да разпознае заповедта, когато я чуе. Обърна се и сковано тръгна към вратата. Франк въздъхна тежко.

— Не си прав, Шефе — има дързостта да изсъска младежът, когато се извърна назад и го погледна намръщено. — Напълно грешиш.

Добре, може би малко беше прибързал и трябваше да остави малкия умник да анализира ситуацията.

— Е, тогава това е моя грешка, нали така? — контрира той, почувствал се изведнъж уморен от всичко.

Ози го изгледа дълго и упорито, поклати глава и напусна офиса, като затвори вратата след себе си не съвсем тихо.

Франк отпусна пулсиращата си глава в шепи. Всъщност, цялата тази гадост беше напълно излишна. Имаше мъже на мисия, които бяха в опасност: Рок и Дивия Бил изпълняваха задача в пустинята, а Кристиан и Мак придружаваха един мъж, за когото не знаеше абсолютно нищо, с изключение на притеснителния факт, че човекът заема едно от челните места в списъка „Най-търсен“ на много хора. Да не говорим за онова, което се бе случило с Призрака. Имаше повече от достатъчно неща, за които да мисли, което означаваше, че определено няма време да изпитва съжаление заради Ребека Райхарт, но точно това правеше. Съжаляваше.

— По дяволите! — Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади близалка „Дум-Дум“ с вкус на безалкохолна бира, разви обвивката и пъхна бонбона в устата си.

Металният вкус на кръв изпълваше устата на Нейт, докато трескаво гризеше дебелите въжета, овъргаляни с пясък и Бог знае какво друго. Трябваше да се измъкне от тази дупка и да намери Григ.

Мили Боже, почти полудя, слушайки крясъците на приятеля си.

Сега всичко беше тихо. Прекалено тихо.

По-рано, когато похитителите им ги оставиха, за да се отдадат на ежедневния си запой, двамата с Григ си шепнеха през дебелите кални стени на колибата, давайки си кураж един на друг. Опитваха се да разберат защо са тук и изтощаваха мозъците и пребитите си тела, за да намерят начин да се освободят. Този път бе викал името на Григ отново и отново в продължение на десет дълги минути, без никакъв отговор, затова започна да гризе въжетата като обезумял, без да се интересува дали между зъбите му попада въже или кожа.

— Григ! — извика отново. — Отговори ми, проклет… — Приведе се напред, разтърсен от пристъп на дълбока, влажна кашлица. Похитителите им си доставяха удоволствие, като го измъчваха със „симулирано удавяне“41. „В американски стил“, подиграваха се те, смеейки се. И да, Нейт беше уверен, че е хванал съответната „американска“ пневмония.

Когато кашлицата най-накрая утихна, си пое измъчено дъх — мътните го взели, имаше чувството, че е погълнал огън — и изплю алена кръв във финия пясък в нозете си.