Дори Уилям ги приема с удоволствие, защото, въпреки че не разполага с кой знае колко роднини, има достатъчно делови партньори и служители, които ще бъдат трогнати от жеста, особено като се има предвид, че картичката е уникална.
— Още една! — възкликва той с успешно имитирана изненада, когато Шугър довежда Софи в кабинета, за да му връчи поредната картичка. — Ти като че ли също се превръщаш в индустриалист, така ли е? — и той смигва на Шугър, макар тя така и да не съумява да разбере какъв е точно смисълът на това намигане.
След кратките срещи с баща й, които неизменно се прекратяват поради неспособността на Уилям да измисли втора реплика, Софи става неспокойна, ту бърбори превъзбудено, ту започва да хленчи раздразнително; но въпреки всичко Шугър счита, че е редно тя да бъде забелязвана от човека, който я е създал.
— Татко е богат, госпожице — заявява Софи една сутрин, тъкмо преди да се заемат с досегашната история на Австралия. — Той държи парите си в банка, и те стават все повече.
Това несъмнено е нейна интерпретация на поредната мъдрост, възприета от Биатрис Клийв.
— Има много хора, които са по-богати от баща ти, мила — казва меко Шугър.
— Той ще ги надмине всички, госпожице.
Шугър си представя с въздишка как те двамата с Уилям седят под огромен чадър на Уетстоун Хил, отпиват от чашите с лимонада и гледат сънливо надолу, към полята с разцъфнала лавандула.
— Ако е наистина мъдър — казва тя, — ще се радва на това, което има, и ще се наслаждава на живота, вместо да се преуморява от работа.
Софи преглътва тази лъжица житейска философия, но явно няма да успее да я смели. Тя вече си е изяснила защо нейният татко е толкова различен от любещите бащи от приказките на Ханс Кристиан Андерсен — защото татко й е получил преки нареждания от Всевишния да завоюва света.
— А вашият татко къде е, госпожице?
„В ада, мило дете“ — така бе отговорила някога госпожа Кастауей.
— Не знам, Софи — Шугър се опитва да си припомни за баща си нещо друго, освен омразата, която майка й изпитваше към него. Но според разказа на госпожа Кастауей за мъжа, който само с един тласък на таза си я бе превърнал от почтена жена в отрепка, той не бе изчакал, за да разбере какво ще стане по-нататък. — Сигурно вече е мъртъв.
— В злополука ли загина, госпожице, или на война?
Софи е наясно, че мъжете най-често ги застрелват, или пък изгарят живи в къщите си.
— Не знам, Софи, никога не съм го виждала.
Софи накланя съчувствено глава на една страна. Случват се и такива неща, когато бащата е прекалено зает човек.
— А майка ви, госпожице?
Шугър чувства как по гръбнака й плъзват ледени тръпки.
— Тя е… у дома. В своята къща.
— Съвсем сама?
Гласът на Софи, запозната с тези въпроси от сантименталните приказки, звучи едновременно загрижено и любопитно.
— Не — казва Шугър, надявайки се детето да изгуби интерес към темата. — Често има… посетители.
Софи поглежда решително към ножицата, лепилото и пъстрите хартии, които са преместени настрани, докато приключат с историята на Австралия.
— Следващата картичка ще бъде за нея, госпожице — обещава тя.
Шугър успява да се усмихне и се обръща, преди Софи да е забелязала гневните сълзи в очите й. Тя прелиства учебника по история напред и назад, и няколко пъти пропуска главата за Австралия.
Докато прехвърля страниците, тя се пита дали не трябва да каже на Софи истината. Не за това, че майка й е съдържателка на публичен дом, разбира се, а истината за Коледа. За това, че този празник никога не е бил честван в дома на госпожа Кастауей; че Шугър беше вече седемгодишна, когато изобщо разбра, че има някакъв повод за всеобщ празник, и че по този повод уличните музиканти изпълняваха определени песни към края на месец декември, чието име тя още не знаеше. Да, тя беше на седем години, и когато най-сетне събра смелост да попита майка си какво е това Коледа, госпожа Кастауей отвърна (само този път, защото оттогава нататък темата мина в списъка на забранените): „Това е денят, на който Христос е умрял, за да изкупи греховете, но очевидно не е успял да го стори, защото ги изкупуваме и до ден-днешен“.
— Госпожице?
Шугър се стряска, сякаш събудена от сън; стиснала е с все сили учебника по история и най-горните страници вече са започнали да се прокъсват под натиска на ноктите й.
— Съжалявам, Софи — казва тя и бързо пуска книгата. — Струва ми се, че съм яла нещо, което не ми понася. Или пък… — тя е забелязала смутеното изражение на детето и я досрамява, че го е причинила. — Може би просто съм прекалено развълнувана от наближаването на Коледа. Защото, нали знаеш — тя си поема дълбоко дъх и се опитва да заговори с колкото е възможно по-възторжен глас, без да изхлипа — Коледа е най-прекрасният ден в годината!
— Скъпа ми лейди Бриджлоу — заявява Бодли, — макар всички да знаем, че само след няколко дни ще възникне огромна суматоха около недостоверната рождена дата на един юдейски селянин, този ваш великолепен прием е истинската кулминация в календара на месец декември.
