Икономът съобщава, че масата е сложена. Умислен, Уилям заема мястото си и избира супа с ревен и шунка, макар че има бульон, какъвто поначало предпочита. Но той е прекалено зает с други мисли, за да отделя време за такива решения. Вечерята започва, масата е отрупана с чинии, пълни със супа, но Уилям предъвква нещо далеч по-съществено — мисълта, че хората от неговата среда далеч не го винят за тежкото състояние на жена му, напротив, те може би очакват от него да вдигне ръка и да каже „Стига!“.
Той оглежда дискретно гостите около себе си, които гребат от супата — всички те се чувстват съвсем на място, образец на цивилизовани, приятелски настроени хора. Той също би могъл да се чувства спокоен, може да заеме своето място в този образцов кръг — ако не виждаше постоянно пред себе си призрака на Агнес, която на една подобна вечеря преди две години бе обвинила домакинята, че сервира живо пиле.
Потънал в размисъл, Уилям яде това, което поставят пред него, и си припомня ранните години на своя брак. Припомня си техния сватбен ден, дори как съставяха брачния договор заедно с лорд Ънуин. Образът на лорд Ънуин е особено жив в съзнанието му — но в това няма нищо странно, защото лорд и лейди Ънуин от плът и кръв седят малко по-нататък на отсрещната страна на масата.
— О, да! — съгласява се със смях лорд Ънуин, когато лейди Бриджлоу споменава колко много са се разраснали земите му. — Опитвам се да задържа нещата в разумни граници, но съседите непрекъснато ми продават нови и нови земи, така че проклетото имение расте неудържимо — също като шкембето ми!
Наистина, лорд Ънуин е станал много дебел. Има вече вид на подпухнал старец, някогашните вълчи черти на лицето му са скрити под слой тлъстина, натрупан от редовно угаждане с континентални специалитети, бузите му са зачервени от пиене и силно слънце.
— Какво е това? Говеждо филе? Как можеш да ми причиняваш това, Констанс? Ще трябва да ме изнесат оттук на носилка!
Въпреки това лордът поглъща пържолата без видимо затруднение, както и сладоледа a
Едва тогава оставя дамите сами и се упътва с тежки стъпки към пушалнята, където вече е оставен поднос с кристална гарафа, пълна с порто, и шест чаши.
— А, Ракъм! — възкликва той. (Преди вечеря семейство Мъмфорд така се бяха вкопчили в него, че той успя само да поздрави зет си; сега се открива възможност да поговорят). — Когато казах, че не съм те виждал от години, излъгах — където и да отида, виждам лицето ти. Дори във венецианските аптеки се натъквам на физиономията ти, отпечатана върху етикетите на разни шишенца и бурканчета!
Уилям кимва бавно, без да е в състояние да прецени дали лордът го поздравява или му се присмива. (Така или иначе, онзи тип Банини от Милано като че ли наистина ще излезе кадърен дистрибутор…)
— Странно усещане е наистина — продължава лорд Ънуин, — стоиш си в някакъв магазин, в чужда страна, вземаш къс сапун и отбелязваш, „Виж ти, Уилям Ракъм си е пуснал брада!“. Странно е, нали, Уилям?
— Такива са чудесата на новото време, сър; мога да се излагам като глупак във Венеция и в Париж, като върша същевременно същото и тук.
— Ха, ха! — смее се гръмогласно лорд Ънуин. — Бива си те!
Той навежда пурата си към пламъка на кибритената клечка, поднесена от зет му и се обвива в гъст дим. Та той не е по-висок от пет фута и единайсет инча, казва си Уилям — най-много шест фута. Страховитият аристократ, от когото поиска навремето ръката на дъщеря му Агнес, му се бе сторил поне шест фута и половина висок.
— Разбира се, в провинцията — разнася се ироничният глас на Кларънс Фери от другия край на стаята, — няма никаква надежда, че ще могат дори да
— Но все пак харесват пиесата, нали? — отбелязва с отпаднал тон Едуин Мъмфорд и хвърля на Уилям поглед, с който го вика на помощ.
— О, да,
Много по-късно същата вечер, когато повечето гости са потеглили, клатушкайки се, към дома, а в пушалнята въздухът е станал непрозрачен от дим и се носи натрапчива миризма на алкохол, лорд Ънуин прекратява разказите си за своите приключения на континента и, както често се случва с пийналите, внезапно става съвсем сериозен.
— Виж какво, Бил — казва той и се привежда напред, скърцайки със стола си. — Научих какво става с Агнес, и не съм изненадан, казвам ти. Винаги е имала бръмбари в главата, още като дете. Мога да преброя разумните й изказвания на пръстите на едната си ръка. Разбираш ли?
