Обаче часове по-късно, когато Софи, изкъпана и напудрена, е вече в леглото, а Шугър придърпва завивките до брадичката и шеговито подрежда русите й кичури като ореол около сънливото лице, се оказва, че има още нещо, което трябва да се изясни, преди да угасят лампата.
— Значи аз съм излязла от мама.
Шугър застава нащрек.
— Да — казва тя предпазливо.
— А мама е излязла от…
— Нейната майка — съгласява се Шугър.
— А нейната мама е излязла от своята мама, и тя от нейната, и тя от нейната… — полузаспала, Софи продължава да реди думите като в безсмислена детска залъгалка.
— Да, Софи. И все така, откак свят светува.
Шугър е обзета от необяснимо желание да се пъхне в леглото до Софи, да я прегърне здраво и да почувства как детето се притиска в отговор към нея, да я целуне по косите и бузите, а после да започне да я полюлява в прегръдките си, докато и двете заспят.
— Чак до Адам и Ева ли? — пита Софи.
— Да.
— Ами коя е била майката на Ева?
Шугър е преуморена и вече не е в състояние да измисля решение на религиозни загадки, особено като има предвид, че Уилям вече я чака с куп недовършена кореспонденция, и сигурно няма да й бъдат спестени гневните му избухвания.
— Ева е нямала майка — казва тя с въздишка.
Софи не отговаря. Или вече е заспала, или е приела обяснението, защото то се покрива с познанията й за света.
— Кажи ми — започва Уилям неочаквано, докато Шугър пише писмо до Гроувър Панкий, пълно с оплаквания от чупливостта на слоновата кост. — Вие с Агнес бяхте ли в… интимни отношения?
Шугър вдига глава и поставя внимателно писалката върху попивателната.
— Интимни отношения ли?
— Да, интимни — казва Ракъм. — П-п-полицаите п-п-роявиха особен интерес към някакви нейни по-б-б-близки приятелства с д-други жени, к-к-огато разпитваха прислугата.
— Детективи тук, в къщата? Кога са идвали? — но още когато задава въпроса, тя си спомня как Софи, застанала на прозореца на учебната стая с далекоглед в ръка, й съобщава, че са дошли още „продавачи“, сигурно за да получат със закъснение коледния си подарък. — Никой не е разговарял с мен.
— Така е — Уилям отвръща лице. — П-п-помислих си, че ще е най-добре да не се занимават с теб — защото б-б-беше заета със Софи и з-з-защото може вече — п-п-по някаква причина — д-д-да си позната на п-полицията.
Шугър се взира в него иззад писалището. Вече се е уморил да кръстосва кабинета и от един час лежи на дивана. Единственото, което тя вижда от него, е чалмата от бинтове, превръзката за ръката, вече доста изпоцапана, и краката, още по-къси от нейната гледна точка, които той постоянно кръстосва и отпуска. Трудно й е да повярва, че някога му е била любовница, че е отделяла толкова часове на Прайъри Клоуз, за да къпе и парфюмира тялото си специално заради него.
— А-агнес е имала н-н-якакви к-крайно странни о-отношения с жени, к-к-оито ед-два е познавала. Н-н-аучихме, че е писала на Емелин Фокс с м-молба тя да й п-покаже пътя към Рая.
— Но аз въобще не познавах жена ти — казва спокойно Шугър.
— К-к-когато д-детективите разпитваха К-клара, тя разказа как Агнес настоявала, ч-че жената, която я п-п-прибрала от конюшнята, била нейният а-ангел п-пазител и единствената й п-приятелка на този свят.
Шугър усеща как й прилошава от чувство на вина, ледени тръпки плъзват по гръбнака й и същевременно я обзема лудо желание да се изкиска — колкото и да е привикнала на необичайни усещания, трябва да си признае, че никога досега не се е сблъсквала точно с това съчетание.
— Но това ми отне не повече от пет минути — казва тя на Уилям. — Чух я да вика за помощ, влязох в пристройката за карети, намерих я и й помогнах да се прибере. Дори не съм й казала коя съм, а и тя не попита.
— И все пак прие помощта ти?
— Предполагам, че не се е усъмнила в мен — казва Шугър, — именно защото не ме беше виждала дотогава.
Уилям се извръща и я поглежда право в очите. Тя среща погледа му, без да мигне, с невинно изражение, призовавайки на помощ същото присъствие на духа, което навремето й помагаше да убеждава по-опасните клиенти, че за тях е по-изгодно да остане жива и да изпълнява желанията им, отколкото да я удушат и да си имат работа с неподатлив труп.
Часовникът бие веднъж — часът е десет и половина. Уилям се отпуска отново на дивана и въздъхва уморено.
— Не бива да те задържам повече — казва той.
На следващия ден, когато влиза забързано в кабинета на Уилям в обичайния час след обяда, Шугър установява, че вътре няма никого.
— Уилям? — подвиква тя тихо, като че ли той може да изскочи като механична играчка от някое чекмедже или кутия за пури. Не, няма никой — тя е сама.
