Шугър, разбира се, не прави нищо подобно, когато се появява пред Уилям. Видимите следи от травмите му вече почти изчезват, но нравът му не става по-благ. При това по нищо не личи заекването да отминава, което го докарва до бяс. Весели разкази за съветите на дъщеря му е последното, което той би желал да чуе.
Предстои събирането на третата и четвъртата поща за деня, а на писалището се е събрал застрашителен куп писма, които чакат отговор, но работа почти не може да се върши, защото Уилям постоянно се разсейва и се оплаква от предателството и нелоялността на търговските си партньори. Постоянно говори и за Агнес — веднъж заявява, че къщата е празна без нея и че би дал всичко, за да чуе отново сладкия й глас; само след миг твърди, че е страдал седем дълги години и че сега има право да получи отговор на въпроса си.
— Какъв въпрос, любов моя? — пита Шугър.
— Имам ли ж-ж-жена или н-нямам? — казва той с жално стенание. — С-с-седем години си задавам т-т-този въпрос. Не можеш да си п-п-предс-тавиш каква мъка е т-т-това — да искаш да й бъдеш просто съпруг, а д-д-да те вземат за к-к-какво ли не друго — чудовище, г-глупак, т-т-тъмни-чар, и п-п-прилично облечено чучело, с което да се пок-казва по време на сезона — дявол да го вземе т-т-това заекване!
— Става по-лошо, когато се вълнуваш, Уилям. Когато говориш спокойно, почти не заекваш.
Като че ли лъжата е прекалено нагла. Но не, той приема думите й за чиста монета.
Като изключим заекването, Ракъм е на път да оздравее напълно. Превръзката за ръката често виси неизползвана на врата му, той вече не захърква толкова често на дивана, а редовно скача на крака и започва да кръстосва кабинета. Започнал е отново да вижда ясно, и всеки път, когато избърсва с кърпа потното си лице, от него се белят корички засъхнала кръв и разкриват отдолу нова, здрава плът.
— Да поработим ли още малко, скъпи? — пита Шугър и той изръмжава в знак на съгласие. В продължение на няколко минути е напълно спокоен, и дори си тананика весело, докато тя препрочита написаното, кима одобрително, когато изслушва цифрите, но след малко някаква зле подбрана фраза го вбесява и оскъдното му търпение се изчерпва.
— Пиши на този мошеник да изплете въже от лена си и да се обеси! — крясва той, и после, десет минути по-късно, по адрес на друг търговец:
— Мръсната му свиня! Да не би да си въобразява, че ще му се размине?
Шугър се е научила да посреща такива избухвания с продължително, тактично замълчаване, след което предлага по-смекчено оформяне на фразата.
Но ако Уилям реагира невъздържано на писанията на своите делови партньори, тази негова реакция е въплъщение на здравия разум в сравнение с реакцията му на визитните картички, оставяни в салона от познатите на Агнес.
— Госпожа Гууч, а? Само да ми падне! В тлъстото й шкембе има повече д-д-джин и опиум, отколкото в д-д-десет уличници от Чийпсайд, взети заедно. Какво иска тази грозотия, да покани Агнес на някой от нейните с-с-сеанси?
— Това е само една визитна картичка, Уилям — увещава го Шугър. — Оставена от обикновена учтивост.
— Мътните да я вземат тази крава! К-к-като е т-т-такава ясновидка, б-б-би трябвало да знае к-к-какво ще й се случи, ако п-п-продължи да се навърта тук!
Шугър замълчава. На сребърния поднос, донесен от Роуз, има още няколко визитни картички.
— Ако искаш — предлага тя, — мога да не споменавам пред теб пощата, която не се отнася до парфюмериите „Ракъм“?
— Не! — крясва Уилям. — Искам д-да знам всичко! Искам д-д-да ми казваш всичко, ч-ч-чуваш ли?
На десетия ден след изчезването на Агнес слънцето надниква през облаците и Шугър решава да изведе Софи в градината за следобедния урок.
Тъкмо сега градината не е особено красива или приятна за разходка — навсякъде има мръсен сняг, киша и кал, оцелели са само най-издръжливите растения — но все пак създава приятно разнообразие в сравнение с къщата, където атмосферата постоянно е натегната като пред буря, просмукана от страх и лошо настроение; гръмотевици се силят от висините на господарския етаж, заплашителен вихър фучи из коридорите, където шета прислугата.
Сега, когато надеждите госпожа Ракъм да бъде намерена жива и здрава избледняват, прислужниците имат друг повод за тревога; вместо да се безпокоят от суматохата, която ще предизвика завръщането на господарката, те се тревожат за собствените си работни места. Ако госпожа Ракъм не се върне у дома, част от прислужниците в дома стават излишни. Първа ще трябва да напусне Клара, но тя няма да бъде единствената. Господин Ракъм постоянно е в лошо настроение, заканва се и обвинява всеки, който не успее да предвиди поредния му каприз. Успял е вече няколко пъти да разплаче Лети, а пък когато новата, по-невъздържана кухненска прислужница, бе предизвикана да изтърси: „Да не би аз да съм скрила жена ви!“, той й нареди да си стяга багажа, само за да отмени заповедта си няколко часа по-късно.
