Неясни звуци се носят от някакъв отдалечен край на къщата — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, защото пороят ги заглушава. Дали някога ще успее да напише онзи фейлетон за „Пънч“, в който ще се обяснява как дъждът се отразява на прислугата? Сигурно не — през изминалата година не е написал и ред, който да не е бил свързан по някакъв начин с делови въпроси. Всички философски въпроси и шеговити коментари са отпратени в забвение. Да, действително успя да спечели империя, но какво загуби?
Лек пристъп на замайване го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Дали е от мозъчното сътресение? Не, по-скоро е гладен. Роуз не се е осмелила да смути съня му по обяд; сега трябва само да й позвъни и тя ще му донесе нещо. Би могла да му донесе и „Таймс“ от кабинета; засега само го е прегледал, колкото да се увери, че сензацията на деня е свързана с някаква горила, а не с откритието, че Агнес Ракъм е жива.
Каква глупост. Едва когато тези налудничави фантазии престанат да го измъчват, ще се убеди, че главата му се е възстановила напълно след побоя. Агнес си отиде навеки; тя съществува вече единствено в спомените му; двамата ги няма заедно дори на снимка, жалко наистина, че единствената им обща снимка е сватбената, направена от онзи италиански мошеник, на която лицето на Агнес се вижда като размазано петно. Панцета, да, така се казваше онзи тип, а прояви и нахалството да поиска цяло състояние за снимката…
Уилям седи отпуснато в креслото и се взира в дъжда навън. През пъстрия воал на годините той вижда Агнес, изненадана от летен порой — тя тича да се скрие в една беседка, розовата рокля и бялата шапка подчертават здравата руменина по бузите й. Спомня си как тичаше до нея, замаян от щастие, че е могъл да сподели с нея този миг, че от всички нейни ухажори тъкмо той я е видял такава — сияйно красива, на прага на зрелостта, зачервена, с кожа, обсипана с блестящи капчици дъжд, задъхана като преследвана сърна.
Сега си спомня, че тя нито веднъж не му се присмя. Нито веднъж! Нито дори когато бе заобиколена от обожатели от собствената си класа, всички до един богати и от висшите кръгове, които извиваха презрително устни дори само при появата на сина на обикновен търговец. Но те нямаха никакъв шанс пред Агнес, тези женствени глупаци. Агнес създаваше впечатлението, че рядко забелязва присъствието им, като че ли всеки миг можеше просто да си тръгне и да ги изостави като домашни животни, които някой неблагоразумно е поверил на грижите й.
Но тя никога не обръщаше гръб на Уилям Ракъм. Той не я отегчаваше — там беше разликата. Останалите й обожатели обичаха най-много от всичко звука на собствените си гласове; а той предпочиташе звука на нейния глас. Но не само мелодичният й глас го привличаше — тя не беше толкова глупава, колкото останалите момичета, които той познаваше. Разбира се, беше напълно несведуща по темите, които поначало са загадка за момичетата (тоест всичко, което има някакво значение), но за Уилям бе ясно, че тя има нетрадиционен и оригинален начин на разсъждение. И нещо особено впечатляващо — имаше инстинктивен интерес към метафизиката, който бе останал напълно неразвит поради повърхностното й образование; тя действително бе в състояние да види „света като пясъчно зрънце, а Рая като полско цвете“.
Припомняйки си тези неща, седнал в приемната, под затихващия шум на дъжда, отпуснал глава на плетена от Агнес покривчица, Уилям внезапно кихва. Дори това му напомня онази сияеща Агнес Ънуин — колко вбесяващо и очарователно суеверна беше тя! Когато я питаше защо тя всеки път възкликва „Бог с вас!“, щом някой наоколо кихне, тя обясняваше, че някой от невидимите демони, гъмжащи наоколо, може да се възползва от кратката конвулсия и да влезе в тялото на кихащия. Само ако някой съобразителен присъстващ спомене името Божие, докато ние сме заети да викаме „апчхи“, можем да бъдем сигурни, че сме предпазени от нахлуването на демони.
— Е, в такъв случай ви дължа живота си — каза й той.
— Вие ми се присмивате — отвърна Агнес меко, — но Бог трябва да предпазва хората — нали затова е Бог?
— О, госпожице Ънуин, трябва да внимавате, в противен случай ще ви обвинят, че споменавате напразно името Божие.
— Вече са ме обвинявали. Но тези хора — очарователна усмивка се появи на устните й, — говорят с устата на демоните, настанили се в тях.
— Заради многото кихавици, които никой не е благословил.
— Именно.
Тогава Уилям се смя с глас; да му се не види, това момиче беше и забавно! Необходима е била появата на умен и проницателен мъж, за да оцени нейното закачливо остроумие. Всеки път, когато се срещнеха, тя го проявяваше, говорейки винаги с иронично тържествен тон, преди лицето й да грейне в усмивка иззад ветрилото; върху нестабилните основи на шеговитите им разговори се изгради годежът им.
