Шугър вдига поглед. Мислела е, че е готова да посрещне всякакви изненади през днешния ден; възпалението й е преминало достатъчно, за да не се налага да отказва на Уилям, ако бъде обзет ненадейно от желание, стига да не бъде груб; стомахът й вече се е пооправил след повръщането, причинено от настойката от пелин и вратига, и тя е решила да даде почивка на измъченото си тяло, преди да опита последното средство — бирена мая и див джоджен.
— Съжалявам — отвръща тя. — Не съм пипвала шевна машина през живота си.
Той кимва, явно разочарован.
— А можеш ли да шиеш по об-б-бичайния начин?
Шугър оставя писалката върху попивателната и се опитва да прецени по изражението му дали би приел шеговития й тон.
— Умението да си служа с игли и конци — отбелязва тя, — никога не е било сред големите ми таланти.
Той не се усмихва, а само кимва отново.
— Значи няма да можеш да промениш някоя рокля на Агнес така, че да ти става?
— Не мисля — казва тя, сериозно притеснена. — Дори да бях шивачка, надали щях да успея — фигурите ни бяха… много различни, нали?
— Жалко — отвръща той и я оставя да се гърчи от напрежение в продължение на няколко минути. Какво, по дяволите, има предвид? Подозира ли я в нещо? Той беше вчера в града, за първи път след погребението, а вечерта не спомена къде е ходил… Да не би да е бил в полицията?
Най-сетне той се откъсва от размислите, в които беше потънал, и казва с ясен и заповеднически тон, почти без да заеква:
— Уредих да поизлезем малко всички з-з-заедно.
— Кои… ние?
— Ти, аз и Софи. В четвъртък ще отидем до града, за да ни снимат. Ще трябва да носиш траурните си дрехи, докато стигнем дотам, но те моля да си вземеш някоя красива рокля в по-свежи цветове, и за Софи също. В ателието на фотографа има стая за преобличане, вече проверих.
— Аха — тя чака някакви пояснения, но той вече е обърнал глава, което означава, че темата е приключена. Шугър вдига писалката от изцапаната попивателна. — Кажи ми, ако предпочиташ някоя определена рокля.
— Просто някоя рокля, в която да изглеждаш достатъчно привлекателна, но въпреки това напълно почтена жена — отвръща Уилям.
— Къде ще ни заведе татко, госпожице? — пита Софи на утринта на големия ден.
— Вече ти казах — в ателието на един фотограф — казва с въздишка Шугър и се опитва да не й проличи раздразнението от възбудата на Софи.
— То голямо ли е, госпожице?
„Ох, защо не млъкнеш, дърдориш, без да мислиш“.
— Не знам, Софи, и аз никога не съм била там.
— Мога ли да си сложа новата шнола от китова кост, госпожице?
— Разбира се, скъпа.
— А да взема ли новата си чанта, госпожице?
„Дори звуците, които издаваш, малко съкровище“, просъсква госпожа Кастауей, „са извънредно досадни“.
— Да… да, не виждам защо да не я вземеш.
От глава до пети в траур, опаковали по една своя рокля в карираната пътна чанта, която някога принадлежеше на госпожа Ракъм, Шугър и Софи излизат на алеята, където екипажът със запрегнатия в него кон вече ги очаква.
— Къде е татко? — пита Софи, когато Чийзмън я вдига и я поставя в купето.
— Сигурно си прибира играчките, госпожице Софи — смигва кочияшът.
Шугър се качва забързано, докато Чийзмън е зает с пътната чанта, за да се измъкне от опипващите му лапи.
— И умната, госпожице Шугър! — подвиква той така, че думите му прозвучават като рефрен на мръсна песничка.
Уилям се появява на прага, закопчавайки тъмносивото палто, което е облякъл над любимото си кафяво сако. Когато го закопчае до яката, само някой много наблюдателен минувач би могъл да забележи, че не е в пълен траур.
— Да тръгваме, Чийзмън! — подвиква той, когато се качва в купето при дъщеря си и госпожица Шугър — и за голяма радост на дъщеря му думите му незабавно се превръщат в дело; конете тръгват в тръс, колелетата на екипажа се завъртат по чакъла, пред тях е пътят към широкия свят. Приключението започва — това е първа страница.
В купето тримата спътници се оглеждат един друг, доколкото е възможно, без взирането да изглежда натрапчиво — нещо трудно постижимо, като се има предвид, че коленете им почти се докосват — мъжът на едната седалка, жената и момиченцето на отсрещната.
Уилям забелязва, че Шугър изглежда зле и че е много бледа. Забелязва, че под очите й има тъмни кръгове, че чувствената й уста трепва в измъчена полуусмивка, и че траурната рокля никак не й отива. Но това не е важно — при фотографа нещата ще се променят.
