А какво мисли за това тя самата? В собствените си очи тя не е нито здрава, нито луда; тя си е просто Агнес… При това Агнес Пигот, ако нямате нищо против. Погледнете в сърцето й, и там ще видите една прелестна картина — също като картичките с написани на тях молитви и с картинки от детството на Светата Дева. На картинката се вижда Агнес, но не такава, каквато я познаваме — една Агнес, която няма възраст, която не се изменя, която не може да бъде омърсена, която не е доведена дъщеря на някакъв си Ънуин, нито пък съпруга на някой си Ракъм. Косата й е по-лъскава, дрехите — по-пищни, гърдите й са още високи, първата й поява в обществото е все още предстояща.
От гърдите й се откъсва въздишка. В действителност от първата й поява в обществото са минали повече години, отколкото би искала да преброи, и амбициите й, свързани с предстоящия сезон, са много скромни. Мечтата й да се движи в най-висшите кръгове — десетте хиляди души, представляващи същинския връх на обществото — нещо, което изглеждаше напълно постижимо, докато бе доведена дъщеря на лорд Ънуин, е избледняла сега, когато е повече от ясно, че Уилям, дори да има някакво бъдеще, никога няма да стане прочут писател, какъвто го виждаше тя в мечтите си. Ще бъде шеф на парфюмерийните фабрики — когато най-сетне събере сили да поеме тази отговорност — и тогава, когато стане много, много богат, може да започне да се изкачва бавно по социалния небосклон. Но дотогава ниските сфери на светското общество са най-доброто, на което Ракъмови могат да се надяват. Агнес знае това. То не й се нрави, но тя го съзнава ясно и е твърдо решена да се възползва от възможностите си.
И тъй, какво очаква тя всъщност? Никога не е искала мъжете да я считат за красива — тези неща предизвикват само нещастия. Не се надява и на възхищение от страна на другите жени; от тях очаква единствено учтиво безразличие и злостни клюки зад гърба й. Ако трябва да бъдем честни, в представите си за предстоящия сезон тя не вижда каквито и да било контакти и разговори. Напротив, надява се да успее да премине плавно през всички събирания, почти без да забелязва когото и да било, като произнася само най-безсъдържателните формули и се вслушва единствено в неща, които изискват само повърхността внимание. От опит знае, че това е най-сигурният подход. Повече от всичко Агнес копнее да бъде приемана някъде извън границите на собствената си спалня, да се облича в по-хубави дрехи, а не все в тези обсипани с петна и протрити от пране нощници.
— Знаете ли, мадам — казва Клара, — госпожа Уимпър ще позеленее от завист, когато ви види в тази рокля. Срещнах прислужницата й, когато бях в града, и тя ми каза, че госпожа Уимпър умирала за този модел, но била прекалено напълняла, за да може да го носи.
Агнес се смее като дете, съзнавайки отлично, че това най-вероятно е лъжа. Клара постоянно си измисля такива неща. Тя се чувства все по-добре с всяка изминала минута; болката в главата е намаляла; може би дори ще помоли Клара да дръпне завесите…
Но точно тогава на вратата се почуква.
Клара няма друг избор — тя оставя роклята да се хлъзне по коленете й и да се свлече на пода, оставяйки господарката си цялата усукана в коприна. Тя става, проси извинение с усмивка, и отива забързано към вратата, за да отвори на лекаря. В стаята пада дълга сянка.
— Добър ден, госпожо Ракъм — казва докторът и влиза безшумно. Парфюмираната атмосфера в тази женска светая светих, е нарушена от недвусмислено мъжката му миризма, въздушните пластове са разместени от едрата му фигура. Той оставя чантата си на пода до леглото на Агнес, сяда на ръба му и кимва на Клара. Кимването има стойност на заповед — то означава, че Клара може да си върви.
Агнес, обърнала стола си с гръб към шевната машина и с лице към лекаря, знае, докато следи с очи излизащата Клара, че капанът е щракнал, но въпреки всичко се бори да се освободи от железните му челюсти.
— Съжалявам, че е трябвало да идвате отново дотук — казва тя. — Защото за съжаление — искам да кажа, за щастие — за мен, но не и за вас, аз вече се чувствам отлично, както и сам виждате.
Добрият доктор мълчи.
— Беше много мило от страна на съпруга ми да ви повика, наистина…
Докторът мръщи чело. Той не е от хората, които подминават явни непоследователности.
— О, но доколкото знам от Уилям, тъкмо вие сте настояли да бъда повикан.
— Да, наистина, съжалявам много — отвръща Агнес и забелязва с ужас, че както обикновено, той накланя леко глава встрани, докато изслушва думите й, като че ли държи да не пропусне нито една от невероятните й лъжи. — Предполагам, че в момента, когато се почувствах зле, съм се… уплашила, че ще се случи най-лошото. Тъй или иначе, сега вече се чувствам добре.
Доктор Кърлоу подпира елегантно подстриганата си брада на сключените си ръце.
— Струвате ми се много бледа, госпожо Ракъм, ако позволите да отбележа.
Агнес се опитва да потисне надигналата се паника с плаха полуусмивка.
— О, но това сигурно се дължи на пудрата, нали?
