Доктор Кърлоу изглежда озадачен. Агнес познава отлично това изражение и го счита за най-противното, най-вбесяващото от целия му репертоар.
— Но нима аз не съм ви предупреждавал, че ползването на козметични препарати ще навреди на кожата ви?
Агнес въздъхва.
— Да, докторе, предупреждавали сте ме.
— Всъщност, доколкото знам…
— … изхвърлих всички козметични препарати, така е — довършва тя.
— Така че…
— Така че не може да се дължи на пудрата — казва тя с нова въздишка.
Докторът опира върховете на пръстите в брадичката си и си поема дълбоко дъх.
— Моля ви, госпожо Ракъм — започва да я увещава той. — Знам, че ви е неприятно да ви преглеждат. Но това, което ви харесва и това, което е полезно за здравето ви, са две различни неща, които невинаги съвпадат. Много тежки обрати в някоя съвсем лечима болест са можели да бъдат предотвратени при един навременен преглед.
Агнес се обляга назад на стола и си позволява да притвори очи. Каквото и да каже, то ще е все някоя фраза, която е произнасяла безрезултатно и друг път.
Нима убеждението й, че доктор Кърлоу я принуждава неоснователно да допуска тези прегледи, е признак на лудост? Лудост ли е съмнението, че си позволява с нея волности, на каквито никой лекар няма право? Тя до такава степен е загубила връзка с външния свят — възможно ли е да е пропуснала някакви забележителни промени по отношение правата на лекарите спрямо техните пациенти? Нима самата кралица е подлагана на такива насилия и заплахи от страна на личния си лекар? Ако се случи нещо такова, кралицата би го прогонила, нали? Колко прекрасно би било да може да каже на доктор Кърлоу, че вече не се нуждае от услугите му, че няма повече работа тук.
Вместо това, както винаги, тя приема неизбежното, и ляга на леглото. Добрият доктор дърпа завесите, за да може слънцето да осветява това, което върши. Агнес насочва вниманието си към няколкото угаснали свещи, започва да брои стеклите се, застинали восъчни струйки. Обърква бройката, започва отново, като през цялото време се опитва да не обръща внимание на напрежението, което пронизва като електричество цялото й тяло — от пръстите на краката до корените на косата — когато докторът повдига края на роклята над коленете й.
Междувременно Уилям Ракъм вече е пред вратата на госпожа Кастауей. Първо почуква, после звъни, и чака нетърпеливо да му отворят. Влажният, вятър връхлита на пристъпи и подръпва панталоните му; натруфено облечени уличници го оглеждат, когато минават край него. Кожата на главата го сърби от обилните количества помада, с които е поливал косата си, когато се е ресал. Минава цяла минута — излиза, че тук положението е също толкова лошо, колкото и в собствения му дом!
След още една минута резето щраква. През един едва забележим процеп се вижда блестящо женско око, което го оглежда подозрително.
— Шугър е заета — неприязненият глас принадлежи на Ейми Хаулет. — Ако искате, елате по-късно.
— Всъщност, бих искал да разговарям с вашата… с госпожа Кастауей — казва Уилям. — По делови въпроси.
— Тук — отвръща присмехулно момичето, — се обсъждат единствено делови въпроси.
Умът му не може да побере как някой мъж би могъл да целува и прегръща такова цинично същество, но Уилям прави още един опит:
— Настоявам… става дума за нещо, което би представлявало голям интерес за госпожа Кастауей, убеден съм в това.
След което госпожица Хаулет отваря рязко цялата врата, и веднага му обръща гръб.
