Докато родителите се съвещаваха в малката си стаичка, Клайд също размишляваше, понеже сега любопитството му към живота бе извънредно изострено. Какво всъщност бе направила Еста? Нима, както се боеше и си мислеше, това беше едно от тези ужасни приставания, тези противни любовни истории, за които момчетата вечно си приказваха тайничко по улиците и на училище! Какъв срам, ако беше вярно! Може би сестра му нямаше никога да се върне. Беше избягала с някакъв мъж. Без съмнение имаше нещо осъдително в това, особено за момиче, понеже никога не бе чувал нищо друго, освен че всички почтени връзки между момчета и момичета, мъже и жени довеждат само до едно — женитба. А сега, отгоре на всичките им други неприятности, Еста беше направила и това нещо! Положително животът им у дома бе достатъчно мрачен и сега, а щеше да стане още по-мрачен, вместо по-светъл, покрай тази история.
Скоро родителите излязоха и в момента лицето на госпожа Грифитс, макар все още сковано и разстроено, беше малко по-друго, може би не толкова настървено, колкото безнадеждно примирено.
— Еста е сметнала за уместно да ни напусне поне за малко — беше всичко, което тя каза отначало, като видя, че децата с любопитство очакват някакво обяснение. — Няма защо изобщо да се тревожите за нея или да мислите повече по тоя въпрос. Тя ще се върне след някое време, сигурна съм. По една или друга причина Еста е решила да върви по свой собствен път известно време. Да бъде волята божия! („Благословено да е името господне!“ — обади се Ейса.) Аз си мислех, че е щастлива тука при нас, но излиза, че не е била. Предполагам, че трябва да се позапознае със света сама. (Ейса отново се обади със своето „Тц-тц-тц!“.) Но не бива да я съдим строго в душите си. То няма да помогне сега: трябва да питаем само обич и доброта. — Но тя изрече това с голяма суровост, която бе в разрез с думите й, с някакъв метален тон в гласа. — Можем само да се надяваме, че скоро ще разбере колко глупаво е постъпила, колко лекомислено и ще се върне. Не може да преуспее в пътя, по който е тръгнала. Това не е господният път и воля. Тя е твърде млада и е сгрешила. Но ние можем да й простим. Трябва да й простим. Сърцата ни трябва да бъдат открити, изпълнени с обич и нежност. — Майката говореше така, сякаш беше пред молитвено събрание, но гласът и лицето й бяха неумолими, тъжни и сковани. — А сега вървете всички да спите. Сега ни остава само да се молим сутрин, на обед и вечер да не я сполети никакво зло. Съжалявам, че е направила това — добави госпожа Грифитс съвсем без връзка с всичките й изявления, очевидно без да мисли за присъствието на децата, а само за Еста.
Но Ейса!
„Такъв баща!“ — често си спомняше по-сетне Клайд.
Освен своята мъка той като че ли забелязваше и се влияеше само от по-изявената мъка на жена си. През цялото това време стоеше глупаво настрана — нисичък, с прошарена къдрава коса, безпомощен.
— Да, благословено да е името господне — обаждаше се той от време на време. — Сърцата ни трябва да останат открити. Да, не бива да съдим. Трябва само да се надяваме, че всичко ще се нареди. Да, да! Хвала на господа… Трябва да славим господа! Амин! О, да! Тц-тц-тц!
— Ако някой пита къде е тя — продължи след малко госпожа Грифитс, съвсем без да поглежда съпруга си, като се обръщаше към скупчилите се около нея деца, — ще казваме, че е отишла на гости при мои роднини чак в Тонауанда. Това няма да е самата истина, но пък нали не знаем къде е тя и каква е самата истина… а тя може да се върне. Затова не бива да казваме или да правим нещо, което може да й навреди, докато не узнаем всичко.
— Да, хвала на господа! — откликна мекушаво Ейса.
— Та ако някой ви запита някога, преди да сме научили, ще казваме това.
— Разбира се — обади се с готовност Клайд, а Джулия добави:
— Добре.
Госпожа Грифитс замълча и изгледа децата си с твърд и все пак гузен поглед. Ейса от своя страна отново поцъка с език, а след това потомството бе пратено да спи.
Тогава, при все че наистина много му се искаше да узнае какво беше писала в писмото си Еста, но беше убеден от дълъг опит, че майка му не ще допусне да го узнае, освен ако сметне това за нужно, Клайд се върна в стаята си, понеже беше уморен. Защо не я търсеха повече, ако имаше надежда да я намерят? Къде ли е сега — в този миг? Някъде в някой влак? Очевидно тя не искаше да я намерят. Вероятно е била недоволна, също като него. Ето на̀, съвсем наскоро беше мислил да избяга някъде сам той и се беше чудил как ли ще го приеме семейството, а пък Еста го изпревари. Как щеше да повлияе това на неговото гледище и постъпките му в бъдеще? Наистина въпреки мъката на баща му и майка му Клайд не смяташе, че бягството на Еста представлява такова бедствие, поне от гледна точка на самото бягство. То беше само още едно нещо, което подсказваше, че животът им не е в ред. Мисионерската работа не е нищо. Всичките религиозни преживявания и приказки също не са кой знае какво. Те не бяха спасили Еста. Явно, както и сам той, тя не вярваше в тях толкова много.
