Когато два дена след бягството стигна в Сейнт Луис (след като двама спирачи го намериха да се крие в товарния вагон, здраво го натупаха и изхвърлиха на снега на стотина мили от Канзас сити, като същевременно му отмъкнаха часовника и зимното палто), той потърси канзаски вестник — „Стар“ — само за да се убеди, че е бил прав по отношение на най-големите си страхове за цялото произшествие. Защото там под заглавие през две колони и колона и половина текст отдолу бе дадена подробно историята за всичко случило се: едно момиченце, дъщеря на заможно канзаско семейство, било блъснато и почти мигновено убито (то умряло подир един час); Спарсър и госпожица Сайп били в болница и същевременно под арест, пазени от полицай, който чакал там оздравяването им; тежко повредена била разкошна кола; бащата на Спарсър, служещ на отсъстващия собственик на колата, бил и разгневен, и ужасно нещастен поради глупостта и явните безразсъдство и престъпност на сина си.
Но имаше и нещо по-лошо: този нещастник Спарсър бил вече обвинен в кражба и убийство и в желанието си без съмнение да намали колкото може своята вина в сериозната злополука не само съобщил имената на всички, които били с него в колата (особено на младежите, както и хотела, където били на работа), но и твърдял, че те всички били виновни наравно с него, понеже в момента настоявали против волята му да кара по-бързо — едно напълно справедливо обвинение, което бе известно на Клайд. А господин Скуайърз, когато се обърнали към него в хотела, дал на полицията и вестниците имената на техните родители и домашните им адреси.
Това беше най-тежкият удар. Защото по-нататък следваха трогателни картинки как съответните им родители или сродници посрещнали новината, когато били осведомени за техните прегрешения. Госпожа Ратърър, майката на Том, се разплакала и заявила, че синът й е добро момче и тя била сигурна, че не е искал да направи нищо лошо. А госпожа Хеглънд — преданата и стара майка на Оскар — казала, че нямало по-честно и по-великодушно момче от сина й и че той трябва да е бил пиян. „Стар“ пишеше също, че у Клайдови майка му стояла бледа, дълбоко смаяна и много наскърбена, кършела ръце, имала вид, като че не може да схване какво й се казва, не искала да повярва, че син й е участвал в тази разходка, и уверявала всички, че той положително щял скоро да се върне и да обясни всичко, че трябва да има някаква грешка.
Обаче той не се върна. Нито чу нещо повече по този въпрос. Защото поради страха от полицията, както и от майка си — от скръбните й, отчаяни очи, — той дълги месеци не писа никому, а след това се обади на майка си, само за да й съобщи, че е добре и че тя не бива да се тревожи. Нито се подписа, нито даде адреса си. След това беше прехождал от място на място, беше опитвал една след друга разни дребни служби в Сейнт Луис, Пиория, Чикаго, Милуоки — да мие чинии в ресторант, да обслужва щанд за газирани напитки в малка забутана аптека, опита се да стане продавач в обущарски магазин, в бакалница и какво ли не, но или го уволняваха, или той напускаше, понеже не харесваше работата. Веднъж изпрати на майка си десет долара, друг път — пет, понеже толкова можеше да отдели. Когато измина близо година и половина, реши, че търсенето трябва да е поспряло, а лично неговото участие в престъплението може да се е позабравило или вече да не се смята чак толкова важно, че да го преследват — и когато пак започна да припечелва по малко като колар на кола за разкарване на покупки по къщите в Чикаго — работа, която му носеше петнадесет долара седмично, — реши се да пише на майка си, защото сега можеше да каже, че има сносна служба и се е държал почтено дълго време, макар и не под своето име.
И тъй, по това време, когато живееше в една обща спалня в западната част на Чикаго, Полина стрийт, той писа на майка си следното писмо:
