— Я виж, значи ти не знаеш, че веднага след тая история малката Бригз се запиля оттам с един тип в Ню Йорк, а? Някакъв продавач в магазин за пури, както ми писа Луиза. Тя я видяла после, точно преди да замине, с ново кожено палто и така нататък. — Клайд трепна и помрачня. — Да, голям глупак беше да се влачиш с нея. Тя пет пари не даваше нито за теб, нито за някой друг. Ама ти май здравата се беше заплеснал по нея, а? — И той се захили на Клайд и закачливо го мушна в ребрата по стар навик.
Обаче за самия себе си Том разказа само редица скромни приключения, които бяха много различни от разказа на Клайд — приключения с много по-малко нерви и тревоги и с повече мъжествена твърдост и вяра в собствения късмет и способности. И най-после бил „сбарал“ тази служба, защото, както се изрази, „винаги можеш да хванеш нещо в Чикаго“.
И си останал тук оттогава — „много мирничко, разбира се“, и никой не го закачил нито с една дума.
Веднага след това той се залови да обяснява, че точно сега в клуба „Юниън лийг“ нямало нищо вакантно, но щял да поприказва с господин Хейли, управителя на клуба, и ако Клайд иска и господин Хейли знае за нещо, пък и той щял да се помъчи да разбере дали има някъде свободно място, или се очаква да има, и тогава Клайд можел да се настани там.
— Но няма защо да клюмаш нос — каза той към края на вечерта. — С това нищо няма да спечелиш.
А после, само два дена след този крайно насърчителен разговор, докато Клайд все още се питаше дали да се откаже от службата си, да вземе пак истинското си име и да тръгне по разните хотели да търси работа, намери у дома си бележка, донесена от един пиколо от „Юниън лийг“, която гласеше: „Иди утре предобед при господин Лайтол в «Големият северен». Там има свободно място. Не е от най-добрите, но ще ти докара нещо по-добро по-после“.
И така Клайд се обади по телефона на началника си, че е болен и не ще може да излезе на работа този ден, сложи най-хубавите си дрехи и отиде в хотела. Там на основание на сведенията, които можа да даде, го приеха на служба и за голямо негово облекчение, под собственото му име. Също така за негово задоволство му бе определена заплата двадесет долара на месец и храна. Но бакшишите, както сега научи, не носели повече от десет долара седмично — все пак заедно с храната това беше много повече, отколкото изкарваше сега, и работата бе толкова по-лека, при все че трябваше да се върне в стария бранш, където се боеше, че все още можеха да го познаят и задържат.
Не се мина много дълго — не повече от три месеца, — и се откри място в „Юниън лийг“. Ратърър, който малко преди това бе повишен — стана дневен помощник-началник на персонала в клуба — и беше в добри отношения с началника, можа да му каже, че знае човек точно за това място — Клайд Грифитс, който работи в момента в „Големият северен“. Клайд бе съответно повикан и след като Ратърър грижливо го подготви предварително как да се представи на новия шеф и какво да казва, бе назначен.
И тука можа отново да наблюдава отблизо един живот, много по-различен от този в „Големият северен“ и по-издигнат от обществена и материална гледна точка дори и от живота в „Грийн Дейвидсън“, който за съжаление най-много допадаше на неговата жажда за високо положение и известност. Защото тука всеки ден пристигаха и заминаваха като че ли най-отбраните в интелектуалното и високопоставено общество хора, каквито още никога не бе виждал другаде, най-издигнатите и самодоволните не само от всичките щати на родината му, но от всички страни и континенти. Американски политици от север, юг, изток и запад — ръководители и господари на политическия живот или така наречените „държавници на съответните области“, — хирурзи, учени, прочути лекари, генерали, литературни и обществени величия не само от Америка, но и от целия свят.
Тука също — един факт, който му правеше впечатление и будеше чувство на любопитство и дори благоговейно страхопочитание — нямаше ни най-малка следа от този сексуален елемент, характерен за повечето прояви на живота, които бе виждал в „Грийн Дейвидсън“, а напоследък и в „Големият северен“. Всъщност, доколкото можеше да си спомни, той сякаш беше изпълвал и служил за подбуда, ако не на всички, поне за повечето прояви на живота, с които досега Клайд бе влизал в досег. Но тука нямаше сексуалност — нито помен. Жени не се допускаха в този клуб. Разните видни личности идваха и си отиваха по правило сами и с онази безшумна енергичност и сдържаност, с която се отличават достигналите изключителен успех. Те често се хранеха сами, безшумно беседваха по двама и на групи, четяха своите вестници или книги или шетаха насам-натам с бързо карани автомобили, но в повечето случаи като че ли не се сещаха или поне не ги засягаше този елемент на страстта, който на незрелия ум на Клайд до този момент се струваше да движи и да разстройва толкова много неща в тези по-малки светове, към които бе принадлежал досега.
