Именно тази мисъл във връзка с по-малкия брат го караше сега да се вглежда доста любопитно в Клайд. Защото момчето, доколкото можеше да забележи, по нищо не приличаше на малкия му брат, прокуден от бащината им къща преди толкова години. То по-скоро напомняше собствения му син Гилбърт, с когото, както сега откриваше, имаше голяма прилика. Също така въпреки всичките страхове на Клайд фактът, че момъкът е на някаква служба в този интересен клуб, явно правеше впечатление на чичо му. Защото за Самюъл Грифитс, чийто живот протичаше сред горе-долу ограничените обществени прояви и обстановка на Ликъргъс, характерът и реномето специално на този клуб внушаваха уважение. А младите хора, които обслужваха гостите на такова заведение, се отличаваха в повечето случаи с експедитивност и скромно държане. Ето защо, като наблюдаваше застаналия пред него Клайд в спретнатата сиво-черна униформа, с вид на човек, чиито обноски поне бяха превъзходни, това го караше да гледа момчето благосклонно.
— Какво разправяш! — възкликна той с интерес. — Значи, ти си син на Ейса. Гледай ти! И това ако не е изненада! Знаеш, аз не съм го виждал, нито съм имал писмо от него най-малко… е, да кажем, двайсет и пет-шест години. Последното писмо получих, когато той живееше, ако не се лъжа, в Гранд Рапидс или тук. Предполагам, че не е тук сега.
— О, не, господине — отговори Клайд, който се радваше, че може да подкрепи това. — Цялото семейство живее в Денвър. Аз съм тук сам.
— Предполагам, че баща ти и майка ти са живи.
— Да, господине. И двамата са живи.
— И продължава да се занимава с религиозна работа, нали… баща ти?
— Е, да, господине — отговори Клайд колебливо, понеже все още беше убеден, че тази форма на религиозна работа, която върши баща му, е най-жалка и най-незначителна за обществото. — Само че църквата, която възглавява сега, е свързана с къща с мебелирани стаи. Около четирийсет стаи, мисля. Той и майка ми управляват тоя дом и мисията.
— Аха, разбирам.
Клайд толкова много искаше да направи по-добро впечатление на чичо си, отколкото му позволяваше истинското положение, че беше готов да попреувеличи.
— Много се радвам, че са толкова добре — продължи Самюъл Грифитс, доста повлиян от изящния и енергичен вид на Клайд. — Предполагам, че такава работа ти харесва?
— Е, не съвсем. Не, господин Грифитс, не ми харесва — отвърна бързо Клайд, доловил веднага възможностите, които откриваше този въпрос. — Изкарва се добре. Но не ми харесва начинът, по който трябва да печеля парите, които получавам тук. Това съвсем не отговаря на моята представа за заплата. Но ми се наложи да постъпя тук, защото не получих възможност да изуча някакъв определен занаят, нито да вляза в някое предприятие, където бих имал истински случай да се издигна и да стана нещо. Майка ми искаше да ви пиша веднага и да ви питам дали няма някаква възможност да започна работа във вашето предприятие и да напредна, но се опасявах, че това може да не ви хареса, и затова не ви писах.
Той замълча усмихнат, но все пак с въпросителен поглед в очите.
Чичо му го загледа сериозно за миг, доволен от неговото изражение и начина, по който подхвана този въпрос, а след това отговори:
— Да, това е много интересно. Трябвало е да ми пишеш, щом си искал да… — И тука, според навика си във всички делови въпроси, предпазливо замълча. Клайд забеляза, че чичото се колебае да го насърчи.
— Предполагам, че във вашето предприятие няма работа, която бихте ми дали да върша? — осмели се да каже той.
Самюъл Грифитс само го гледаше замислено. Тази пряка молба и му харесваше, и не му харесваше. Обаче Клайд му се виждаше поне много подходящ човек за подобно нещо. Изглеждаше буден и амбициозен — съвсем като собствения му син — и можеше лесно да заеме място в някой отдел на фабриката като началник или помощник-началник под ръководството на син му, щом придобие знания за различните производствени процеси. Във всеки случай би могъл да му даде възможност да се опита. Това нямаше никому да навреди. Освен другото то беше свързано с по-малкия му брат Ейса, на когото може би и той, и по-големият брат Алън по един или друг начин дължаха нещо, без да се говори за възстановяване на правата му на наследник.
— Да… — каза той след кратко мълчание. — Това е нещо, за което трябва да си помисля. Не бих могъл да кажа току-тъй дали има, или няма. На първо място, не бихме могли да ти плащаме толкова, колкото изкарваш тук — предупреди той.
— О, това няма значение! — възкликна Клайд, когото мисълта да се сближи с чичото привличаше повече от всичко друго. — Не бих и очаквал да получа кой знае колко, докато не мога да го заслужа, разбира се.
— А пък може случайно да откриеш, след като постъпиш, че работата във фабриката за яки не ти допада, или пък ние да открием, че не те харесваме. Съвсем не всеки подхожда за тази работа.
— Е, да, тогава не ще ви остане друго, освен да ме уволните — увери го Клайд. — Откакто чух за вас и за голямото ви предприятие, винаги съм мислил, че ще бъда подходящ за вас.
