Макормък мъчително изправи глава. Трябваше да реши дали да гледа наляво към Стайпър, или напред, към другия хеликоптер. Не беше сигурен, че има сили да гледа и в двете посоки. Взе решение в полза на „Чопър“-а.
Машината вече беше най-много на двеста метра от тях. Макормък чу, че Стайпър стреля два-три пъти и най-малко веднъж улучи, защото другият влачеше след себе си мазна сивобяла пелена и все повече забавяше скорост. Някъде пред тях се виждаше нещо по-тъмно и по-масивно от гората, но мина известно време, докато Макормък разбере, че е сграда — манастир или вероятно малък замък. Пилотът на „Чопър“-а летеше право натам, явно мислейки, че, ако използва сградата за прикритие, Стайпър няма да посмее да стреля.
Макормък знаеше, че това няма да му помогне. Стайпър щеше да стреля, дори ако това означаваше, че трябва да убие собствената си майка. От момента, в който постъпи във Военновъздушните сили, той живееше само за момента, когато най-сетне щеше да използва оръжията ни бойната си машина.
Под остър ъгъл „Чопър“ — ът се спускаше към манастира; трябваха само още няколко градуса, за да се превърне спускането му в истинско падане. Макормък съзря две миниатюрни фигури, които стояха под сводестата арка на вратата и изведнъж се обърнаха и побягнаха.
Стайпър стреля. Макормък видя как „Чопър“ — ът беше улучен и отскочи встрани. От кабината му се разлетяха парченца стъкло и му се стори, че забелязва как нещо голямо и тъмно пада от машината в реката. Внезапно почувства пронизваща болка в краката. Знаеше, че е невъзможно, но болката беше тук, обхвана цялото му тяло и ставаше все по-силна и по-силна. Последната мисъл на капитана беше, че във всички онези истории за огъня на Чистилището и за вечното проклятие сигурно има някаква истина.
От съвсем близко разстояние Стайпър изстреля по „Чопър“-а една „Маверик“. Ракетата пропусна целта и развяла огнената опашка след себе си, изчезна във вътрешността на сводестата арка.
Но в този миг Макормък вече беше мъртъв.
Бренер усети само удар. Беше толкова силен, че го отхвърли напред, той направи още една, последна, олюляваща се крачка и полетя напред, но не усети болка. В раменете и в част от дясната си ръка усети парене и те станаха безчувствени, нещо топло и лепкаво започна да се стича по гърба му. Но нямаше болка.
Заболя го от падането. Бренер охлузи дланите и дясната си буза, а в устата си изведнъж почувства горчивия вкус на кръв. С ъгълчетата на очите си видя, че заедно с него — дано той да я е бутнал! — е паднала и Астрид, после с все сила се плъзна към стената на арката и пред очите му затанцуваха пъстри светещи точки. Секунда по-късно лежеше неподвижно, останал без дъх и очакваше настъпването на смъртта. Тя не дойде, но когато отвори очи, я видя.
Летеше стремглаво сред огнени пламъци, нажежено до бяло, ревящо чудовище, което превърна арката в хаос от светлина, горещина и невероятен шум — като адски звяр, откъснал се от веригата си.
Ракета!
Осъзнаването на видяното и отчаяното движение, с което се преобърна встрани, прикривайки лицето си с длани, настъпиха едновременно, но въпреки това в продължение на секунда не знаеше дали все пак не беше твърде късно. Прегази го вълна от жестока топлина — твърде бързо, за да го нарани, но достатъчно силна, за да накара всеки нерв в тялото му да изкрещи неистово. Той изпищя и сред воя на летящата ракета чу и писъка на Астрид, после демонът отмина, продължи нататък и малко по-нагоре, и Бренер веднага разбра къде ще удари, секунда, преди да се случи.
Изведнъж ракетата се насочи в ъгъл около тридесет градуса нагоре към прозореца на първия етаж с такава прецизност, сякаш някой я направляваше с ръка. Бренер инстинктивно сви глава, когато попадението разби стъклото на прозореца.
По-точно, последваха две експлозии в разстояние от четири-пет секунди — може би беше нарушената функцията на оръжието или пък преждевременно избухна горивото, което бе последвано и от детонация на бойната глава. Първата, почти бяла светкавица, разби всички стъкла, изду стените навън и изхвърли на двора едно безформено тяло, овъглено вероятно още от първите пламъци и набучено на парче стъкло, дълго колкото човешки бой. Човекът обаче все още беше жив, защото размахваше ръце и крака и пищеше с нечовешки глас. Преди тялото да падне на плочника и писъците му да спрат, избухна втората експлозия.
Тя беше несравнимо по-силна от първата. Стените се издуха още повече, сякаш сградата беше балон, за секунда издут до пръсване. Детонацията сигурно беше разрушила пода и тавана на помещението, защото изведнъж и от прозорците на долния етаж заизлизаха пламъци. Шистовите плочи на покрива бяха пометени като хартиени парченца, изгорени в пепелник.
В следващия миг се срути цялата фронтална част на сградата. Каменните блокове изгубиха спойката си и се разлетяха на всички страни, последвани от топки огнени пламъци и ужасен шум. Късове развалини и жарава заваляха над двора като апокалиптичен каменен дъжд.
