До слуха му долетя писклив вой. Салид погледна нагоре и видя „Апах“ — а който продължаваше да кръжи около горящите отломки на „Чопър“ — а — като недоверчива граблива птица, която иска да се увери, че убитата жертва наистина е мъртва. В първия момент, гледката му се стори направо абсурдна, после осъзна, че въпреки всичко преживяно сигурно са изминали само няколко секунди от падането му в реката и избухването на „Чопър“ — а. Битката сигурно още не беше свършила. Мъжете горе вероятно го виждаха.
Като че ли доловил мислите му, в същия момент „Апах“ — ът се олюля и се насочи право към него!
Но нещо в машината явно не беше наред. Полетът и беше неравномерен и люшкащ се, а шумът от двигателя ставаше все по-писклив. Турбината сякаш прескачаше. Белият дим се беше превърнал в черен, гъст пушек, който излизаше от откритата рана на едната и страна. Хеликоптерът вече беше достатъчно близо и Салид различи двете фигури в кабината. Едната беше паднала безжизнено напред. Значи все пак първата им атака беше успяла. Със смесица от тъга и отчаяние Салид осъзна, че не той, а младият пилот се беше оказал прав. Могли са да унищожат „Апах“ — а ако Салид не му беше попречил да стреля втори път. Стоманената птица вече е била смъртно ранена, а те и оставиха достатъчно време да ги последва и да унищожи тях, преди сама да умре.
„Апах“ — ът идваше все по-близо. За момент Салид беше убеден, че ще падне точно отгоре му, за да довърши историята с поучителен удар и да и придаде почти библейска справедливост. Но машината изведнъж се наклони встрани, прелетя толкова близо над реката, че роторите за малко не докоснаха водата, после отново се изправи в хоризонтално положение клатушкайки се, се приближаваше към брега, насочи се към манастира, издигайки се все по-нагоре.
За малко пилотът дори да успее.
„Апах“ — ът в остър ъгъл се изстреля покрай външната страна на манастира, плъзгачите му докоснаха покрива, от който се разлетяха оголените греди. От пробива във фланга на машината, откъдето досега излизаше само гъст пушек, изведнъж пръснаха искри, после се показаха пламъци. Хеликоптерът се заклати. Роторът на задницата падна и „Апах“-ът започна да се върти в кръг като пумпал. Отново докосна покрива и смачка останалото от него. Салид видя как нещо падна от машината. После тя клюмна като ездач, падащ от гърба на непокорен кон. Почти едновременно с това последва и експлозията. Светлината беше толкова ярка, че за момент сякаш затъмни светлината на слънцето. Салид видя как цялата сграда сякаш се надигна, а после се свлече надолу, пламъци и светлина изригнаха право нагоре като от сърцето на действащ вулкан и подпалиха небето.
Салид се потопи, за да избегне ударната вълна, обърна се под водата и напрегна сетните сили в измъченото си тяло, за да доплува до брега. Над главата му светът рухна в развалини.
Това, което в този момент най-ясно осъзна — макар че беше направо смешно, — бе фактът, че изразът „по-лошо не може стане“ си беше чиста лъжа. Каквото и да става, винаги може да стане по-лошо и може би имаше някакъв природен закон, според който трябваше да става все по-лошо. Вселената на Бренер бе разрушена, в една-единствена огненочервена секунда. Животът, състоящ се от цифри и работа, скука и развлечения под формата на взетите назаем приключения в някоя книга или филм, се превърна в хаос от огън и грохот, който с все по-голяма сила го тласкаше към края. Бренер вече не разбираше какво става с него. Искаше му се да умре само за да може всичко по-бързо да свърши.
Силен удар отстрани го хвърли към стената и едновременно с това го върна в действителността. Отново усети горещината, треперенето на каменния под под краката си, който се надигна и сякаш изкрещя от болка, чу ужасното триене и пукане, с които привидно непоклатимите стени около него се движеха като театрален декор, направен от тънка хартия. Продължи, олюлявайки се, нататък, обърна глава и в този миг разбра чия ръка го беше вдигнала нагоре.
Видът на Астрид го хвърли в ужас. Едва я позна. По-голямата част от косата и беше изгоряла и приличаше на овъглено кълбо; това, което все още можеше да се различи от лицето и, беше в кръв и сажди. Якето и тлееше, а ръцете, с които го беше сграбчила, бяха влажни и лепкави. Той инстинктивно се опита да се дръпне от страшната гледка, но Астрид го стискаше учудващо здраво. Несъзнателно отбеляза, че превръзката, която Себастиан преди това направи, беше почерняла. Ръката и сигурно е горяла. Отведнъж разбра, че като щит нейното тяло го беше предпазило от палещия дъх на ракетата.
