Джон прилича на обикновен тийнейджър, но не се подлъгвайте по външността му. Той крие дълбока тайна, която не може да сподели и с най-близките си приятели. Тайна, която му е трудно да издаде дори пред момичето, в което е влюбен. Джон трябва да оцелее на всяка цена, защото от неговата съдба зависи бъдещето на две планети — Лориен, райското кътче в космоса, от което той идва, и Земята. Залозите са високи — трима от неговия вид вече са мъртви. Джон е номер четири. Той е следващият.Зад псевдонима Питакъс Лор се крият двама души — вече утвърдилият се автор Джеймс Фрей и дебютиращият Джоуби Хюз. Фрей е натрупал в биографията си три бестселъра, но на българският книжен пазар се появява за пръв път едва сега с "Аз съм номер четири", книга първа от "Заветите на Лориен". Трилърът, който стига до седмо място в класацията на "Ню Йорк Таймс" за най-продавани книги, пък е първи проект за Хюз, завършил творческо писане в Колумбийския университет. В момента двамата писатели работят по останалите пет книги от предвидената сай-фай сексталогия, които ще излизат и на голям екран. Продуцент на филма "Аз съм номер четири" е не друг, а легендата в киноиндустрията Майкъл Бей, режисьор е Ди Джей Карузо, а в главните роли ще видим звезди като Алекс Петифър, Тимъти Олифант, Тереса Палмър.
Събитията в тази книга са реални.
Имената и местата са променени заради сигурността на жителите на Лориен Шест, които все още се укриват.
Приемете това като първо предупреждение.
Съществуват и други цивилизации.
Някои от тях се опитват да ви унищожат.
Вратата започва да се тресе, паянтова е, направена от бамбукови пръчки, завързани с опърпан канап. Разтърсването е съвсем леко и спира почти веднага. Те надигат глави и се заслушват, едно четиринадесетгодишно момче и един петдесетгодишен мъж, когото всички смятат за негов баща, но той е роден край друга джунгла на друга планета, на стотици светлинни години оттук. Двамата лежат голи до кръста в противоположните краища на колибата, а над всяко легло има мрежа за комари. Чуват пукот в далечината, който звучи сякаш някакво животно е счупило клон на дърво, но силата на шума по-скоро говори, че цялото дърво е било пречупено.
— Какво беше това? — пита момчето.
— Шшт — отговаря мъжът.
Чуват цвъртенето на насекомите, нищо повече. Мъжът прехвърля краката си отстрани на леглото, когато тресенето започва отново. Сега то е по-дълго и по-настоятелно, последвано от нов пукот, този път по-наблизо. Мъжът се изправя и отива бавно до вратата. Тишина. Поема си дълбоко въздух и приближава ръката си сантиметър по сантиметър до резето. Момчето се надига в леглото.
— Не — прошепва мъжът и в този момент острието на меч, дълъг и сияещ, изработен от лъскав бял метал, който не може да се намери на Земята, пронизва вратата и потъва надълбоко в гърдите на мъжа. Три сантиметра от него изскачат откъм гърба му, а след това острието бива издърпано бързо навън. Мъжът простенва. Момчето го гледа с отворена уста. Мъжът успява да си поеме дъх още веднъж и промълвява една-единствена дума: „Бягай“. Пада безжизнен на пода.
Момчето скача от леглото и се втурва навън, разбивайки задната стена. Не си прави труда да използва вратата или прозореца, а буквално се затичва през стената, която се разкъсва на две, сякаш е от хартия, въпреки че е направена от здрав, твърд африкански махагон. Врязва се в мрака на Конго, прескача дървета, тича със скорост около сто километра в час. Зрението и слухът му надвишават човешките. Заобикаля стволовете, пробива си път между сплетените лиани, прелита над бързеите с един скок. Тежки стъпки го следват по петите и го приближават с всяка изминала секунда. Преследвачите му също имат дарби. И носят нещо със себе си. Нещо, за което той е чувал само да се загатва, нещо, което не е вярвал, че ще види някога на Земята.
Пукотът го приближава. Момчето дочува нисък, дълбок рев. Знае, че каквото и да идва зад него, то набира скорост. Вижда пролом в джунглата напред. Когато стига до мястото, пред очите му се разкрива огромна клисура, стотина метра на ширина и още толкова на дълбочина, на дъното на която тече река. Бреговете й са покрити с грамадни обли камъни. Камъни, които биха го натрошили, ако падне върху тях. Единственият му шанс е да се добере до отсрещната страна на пролома. Има малко пространство, за да се засили, и един-единствен опит. Един опит, за да спаси живота си. Дори за него — или за когото и да било от другите като него на Земята — скокът е почти невъзможен. Връщането назад, падането долу или опитът да се пребори с тях означава сигурна смърт. Може да пробва само веднъж.
Зад него се чува оглушителен рев. Те са на девет-десет метра. Той прави пет крачки назад, затичва се — и точно преди ръба се оттласква и полита над клисурата. Във въздуха е около три или четири секунди. Изкрещява, ръцете му са изпънати напред и очакват безопасността или края. Пада на земята и се премята напред, докато се спира в една секвоя. Усмихва се. Не може да повярва, че е успял, че ще оцелее. Не иска да го видят, а и знае, че трябва да се отдалечи колкото се може по-далече от тях, така че се изправя. Ще трябва да продължи да тича.
Той свърва към джунглата. В момента, в който го прави, една огромна ръка се увива около гърлото му. Повдига го от земята. Той се бори, рита, опитва се да се отскубне, но знае, че е безполезно, че всичко свършва тук. Трябваше да се досети, че щом са го намерили, ще го чакат от двете страни на реката. Могадорианецът го повдига така, че да види гърдите на момчето, да види амулета, който виси на врата му и който само той и тези от неговия вид могат да носят. Откъсва го, прибира го някъде в дългото си черно наметало и когато ръката му се показва отново, в нея блести мечът от сияещ бял метал. Момчето се вглежда в дълбоките, раздалечени, безчувствени черни очи на могадорианеца и проговаря.
— Заветите са живи. Другите като мен ще се намерят помежду си и когато бъдат готови, ще ви унищожат.
