Кимвам. Прав е и това ми е ясно. Но все пак не ми се тръгва. Дойдохме тук, защото аз така исках и Анри за пръв път ме остави да избера къде да отидем. Тук сме от девет месеца и това е най-дългият период от време, в който сме се задържали някъде, откакто напуснахме Лориен. Ще ми липсват слънцето и топлината. Ще ми липсва геконът, който ме гледа от стената всяка сутрин, докато закусвам. Въпреки че геконите в Южна Флорида са буквално милиони, заклевам се, че точно този ме следваше до училище и като че ли беше навсякъде, където отида. Ще ми липсват бурите, които сякаш връхлитаха от нищото, съвършената тишина в ранните сутрешни часове, преди рибарките да долетят. Ще ми липсват делфините, които понякога се хранят по залез слънце. Ще ми липсва дори миризмата на сяра от гниещите водорасли в долната част на брега и начинът, по който изпълва къщата и прониква в сънищата ни, докато спим.
— Разкарай целината, а аз ще те чакам в пикапа — казва Анри. — И да вървим.
Влизам в гъсталак от дървета отдясно на пикапа. Там вече ме чакат три малки елена. Изсипвам целината от плика в краката им, клякам и ги погалвам един след друг. Те ми позволяват, отдавна са преодолели плашливостта си. Един от тях надига глава и ме поглежда. Тъмни, празни очи се вторачват в мен. Имам едва ли не чувството, че ми предава нещо. Тръпки минават по гръбнака ми. Той свежда глава и продължава да яде.
— Късмет, малки приятелчета — казвам, отивам до пикапа и се качвам на седалката до шофьора.
Наблюдаваме как къщата се смалява в страничните огледала до момент, в който излизаме на главния път и тя изчезва. Събота е. Чудя се, какво ли става на купона без мен. Какво ли си говорят за начина, по който се махнах, и какво ще си кажат в понеделник, когато не се появя в училище. Ще ми се да можех да се сбогувам. Никога повече няма да видя когото и да било от тукашните си познати. И те никога няма да разберат какво съм или защо напуснах. След няколко месеца или може би седмици вероятно никой от тях повече няма да се сети за мен.
Преди да излезем на магистралата, Анри спира, за да зареди пикапа. Докато се занимава с колонката, аз започвам да преглеждам атласа, който той държи по средата на общата предна седалка. Не се разделяме с атласа, откакто пристигнахме на тази планета. По него са нарисувани линии към и от всяко място, на което някога сме живели. На този етап линиите вече кръстосват целите Съединени щати. Знаем, че трябва да се отървем от него, но той всъщност е единствената частица, която обединява нашия живот досега. Обикновените хора си имат снимки, видеоклипове и дневници; ние имаме всичко на всичко този атлас. Вземам го, за да го прегледам, и виждам, че Анри е начертал нова линия — от Флорида до Охайо. Досега сме живели в двадесет и един щата, но никога там. Като се замисля за Охайо в главата ми изникват разни крави, царевица и приветливи хора. Знам, че на регистрационните им табели пише В СЪРЦЕТО НА ВСИЧКО. Какво е това „всичко“, нямам представа, но явно ще разбера.
Анри се връща в пикапа. Купил е две газирани напитки и пакетче чипс. Потегля и се насочва към магистрала 1, която ще ни отведе на север. Посяга към атласа.
— Мислиш ли, че има хора в Охайо? — шегувам се аз.
Той се изсмива.
— Трябва да има някакви. Току-виж ни излязъл късметът и открием коли там, пък дори и телевизия.
Кимвам. Може би няма да е толкова лошо, колкото си го представям.
— Какво мислиш за името Джон Смит? — питам аз.
— На това ли се спря?
— Мисля, че да — казвам. — Никога досега не съм бил Джон или Смит.
— От това по-обикновено не може да има. Тогава бих казал, приятно ми е да се запознаем, г-н Смит.
Усмихвам се.
— Да, мисля, че Джон Смит ми харесва.
— Тогава ще ти направя документите, когато спрем някъде.
Два километра по-късно вече сме излезли от острова и пътуваме по моста. Водите преминават под нас. Те са спокойни и лунната светлина блещука по малките им вълнички, като оцветява гребените им в бяло. Отдясно е океанът, отляво е заливът; всъщност водата е една и съща, но е с две различни имена. Усещам в себе си порив да заплача, но не го правя. Не съм тъжен от това, че напускам Флорида, но просто се уморих да бягам. Уморих се да си измислям ново име на всеки шест месеца. Уморих се от нови къщи, нови училища. Чудя се дали някога ще можем да спрем.
Спираме за храна, бензин и нови телефони. Отиваме до една бензиностанция, където изяждаме по едно руло „Стефани“ и макарони с кашкавал. Те са сред малкото неща, които Анри признава за по-вкусни от всичко друго, което е ял на Лориен. Докато се храним, той прави новите ни документи на лаптопа си, като използва новите ни имена. Ще ги принтира, когато пристигнем, и оттам нататък всеки ще ни приема за тези, за които се представяме.
— Сигурен ли си за Джон Смит? — пита той.
— Да.
— Роден си в Тускалуза, Алабама.
Разсмивам се.
— Това пък откъде ти дойде?
Той се усмихва и прави знак към две жени, които седят на няколко сепарета от нас. И двете са адски привлекателни. Едната носи тениска, на която пише „В Тускалуза го правим по-добре“.
