Третият белег се появи преди час. Седях на понтонна лодка, която принадлежеше на родителите на най-популярното дете в училище и без тяхно знание той си беше направил парти на борда. До този момент не съм бил канен на нито един от купоните на съучениците ми. Държах се настрана, защото знаех, че във всеки един момент може да ни се наложи да напуснем. Но в продължение на две години имаше затишие. Анри не бе забелязал нищо по новините, което да доведе могадорианците до някого от нас или да ни подскаже, че са ни надушили. Така че си намерих няколко приятели. А един от тях ме запозна с момчето, което вдигаше купона. Всички се срещнахме на един док. Имаше три хладилни чанти, малко музика, момичета, на които се бях възхищавал отдалече, но които така и не бях заговарял, въпреки че ми се искаше. Потеглихме от дока и навлязохме около километър навътре в Мексиканския залив. Седях на ръба на лодката с крака във водата и си говорех с едно симпатично тъмнокосо, синеоко момиче на име Тара, когато усетих, че се появява. Водата около крака ми закипя, а малко над глезена ми се появи сияние, там където белегът се прогаряше. Третият от лориенските символи, третото предупреждение. Тара се разпищя и хората се скупчиха около мен. Знаех, че няма как да го обясня. И знаех, че ще трябва да напуснем веднага.
Залозите станаха по-високи сега. Бяха намерили номер три, където и да се намираше той или тя, и номер три беше мъртъв. Така че успокоих Тара, целунах я по бузата и й казах, че ми е било приятно да се запознаем и че й пожелавам да изживее един прекрасен дълъг живот. Гмурнах се през борда и заплувах през цялото време под водата, ако не се брои едно вдишване някъде по средата на пътя, с цялата бързина, на която бях способен, докато не достигнах брега. Хукнах покрай магистралата зад редицата от дървета, като се движех със скоростта на която и да е от колите. Когато се прибрах вкъщи, Анри беше пред таблото от скенери и монитори, които използваше, за да проучва новините по света и да следи полицейската активност в района ни. Досети се, без да кажа и дума, но все пак повдигна мокрия ми крачол, за да види белезите.
В началото бяхме група от деветима.
Трима ги няма, мъртви са.
Останахме шестима.
Те ни преследват и няма да спрат, докато не убият всички ни.
Аз съм номер четири.
Знам, че съм следващия.
Стоя по средата на алеята и гледам нагоре към къщата. Тя е светлорозова, почти кремава. Издигната е върху дървени подпори на три метра от земята. Пред къщата се полюшва палмово дърво. Зад нея има кей, който влиза на двадесетина метра навътре във водите на Мексиканския залив. Ако къщата беше половин километър по на юг, кеят щеше да бъде в Атлантическия океан.
Анри излиза и носи последните кашони, някои от които така и не разопаковахме след последното си преместване. Заключва вратата и пуска ключовете в отвора на пощата до нея. Два часът през нощта е. Носи къси панталони в цвят каки и черна блуза с якичка. Има силен тен и с тази небръсната физиономия изглежда доста окаян. Той също страда от това, че напускаме. Хвърля последните кашони отзад на пикапа при останалите ни неща.
— Това е всичко — казва той.
Кимвам. Стоим, гледаме нагоре към къщата и слушаме как вятърът свисти през листата на палмата. В ръката си държа плик с целина.
— Това място ще ми липсва — казвам. — Дори повече от предишните.
— На мен също.
— Време ли е да горим?
— Да. Ти ли ще го направиш, или искаш аз?
— Аз ще го направя.
Анри изважда портфейла си и го пуска на земята. Аз изваждам моя и правя същото. Той отива до пикапа и се връща с паспорти, свидетелства за раждане, карти за социално осигуряване, чекови книжки, кредитни и банкови карти и ги хвърля на земята. Всичките ни документи за самоличност са тук, всичките до един фалшифицирани и изфабрикувани. Вземам от пикапа малката туба с бензин, която държим за спешни случаи. Изливам я върху купчинката. Сегашното ми име е Даниел Джоунс. Моята история е, че съм израснал в Калифорния и съм се преместил тук заради работата на баща ми като компютърен програмист. Скоро Даниел Джоунс ще изчезне. Паля клечка кибрит, пускам я и купчината лумва. Край на още един от животите ми. Както винаги Анри и аз стоим и гледаме огъня. Чао, Даниел Джоунс, мисля си, беше ми приятно. Когато огънят догаря, Анри ме поглежда.
— Трябва да тръгваме.
— Знам.
— Тези острови поначало не бяха безопасни. Прекалено трудно е да ги напуснеш бързо, прекалено трудно е да избягаш от тях. Глупаво беше въобще да идваме.
