— Как върви? — питам.
Той свива рамене.
— Защо си с ръкавици?
Отварям уста, за да отговоря, но г-жа Бъртън започва часа. През повечето време този човек рисува картини с марсианци както той си ги представя. Малки тела, големи глави, ръце и очи. Същите стереотипни образи, които обикновено показват по филмите. В долния край на всяка рисунка изписва името си с малки букви: Сам Гууд. Забелязва, че го гледам, и си отмествам погледа.
Докато г-жа Бъртън ни преподава за шестдесет и едната луни на Сатурн, аз гледам в тила на Марк. Той се е навел над чина си, пише. После се изправя и подава някаква бележка на Сара. Тя му я мята обратно, без да я чете. Това ме кара да се усмихна. Г-жа Бъртън изключва светлините и ни пуска филм. Кръжащите планети, прожектирани на екрана, ми напомнят за Лориен. Тя е една от осемнадесетте планети във Вселената, способни да поддържат живот. Земята е една от тях. Могадор, за жалост, също.
Лориен. Затварям очи и позволявам на спомените ми да нахлуят. Стара планета, сто пъти по-стара от Земята. Всеки проблем, който Земята има сега — замърсяване, пренаселеност, глобално затопляне, недостиг на храна, Лориен също е минала през него. В един момент преди двадесет и пет хиляди години планетата започнала да умира. Това се случило много преди да развием способността да пътуваме из Вселената, и хората на Лориен трябвало да направят нещо, за да оцелеят. Бавно, но сигурно те посветили цялата си енергия на това да запазят планетата си завинаги годна за живот, като се откажат от всичко вредно — оръжия и бомби, отровни химикали, замърсители, — и след време щетите започнали да се поправят. А след хиляди години еволюция дошли и облаги: определени граждани — гардовете — развили специални способности, с които да защитават планетата и да й помагат. Сякаш Лориен се отблагодарила на моите предци за предвидливостта, за уважението им.
Г-жа Бъртън пали лампите. Отварям очи и поглеждам часовника. Часът почти приключва. Отново се чувствам спокоен, напълно съм забравил за ръцете си. Поемам си дълбоко въздух и надниквам в дясната ръкавица. Светлината е изчезнала! Усмихвам се и махам ръкавиците. Отново нормален. Остават ми още шест часа за деня. Трябва да запазя спокойствие до края.
Първата половина на деня минава без инциденти. Успявам да запазя спокойствие, освен това нямам други спречквания с Марк. На обяд си пълня подноса с основните неща, а после намирам празна маса в дъното на помещението. Изял съм половин парче пица, когато Сам Гууд, момчето от часа по астрономия, сяда срещу мен.
— Наистина ли ще се биеш с Марк след училище? — пита той.
Поклащам глава.
— Не.
— Защото така разправят наоколо.
— Грешат.
Той свива рамене, продължава да яде. Минута по-късно пита:
— Къде са ти ръкавиците?
— Свалих ги. Вече не ми е студено на ръцете.
Той отваря уста, за да отговори, но огромно кюфте, което съм сигурен, че е било предназначено за мен, полита отнякъде и го удря право в тила. Косата и раменете му са покрити с парченца кайма и сос за спагети. Малко от соса опръсква и мен. Тъкмо започвам да се бърша и второ кюфте полита във въздуха и ме удря точно по бузата. Из столовата се разнасят възклицания.
Изправям се и избърсвам едната си страна със салфетка, докато гневът бушува в мен. В този момент ръцете ми спират да ме интересуват. Ако щат да светят ярко като слънцето, а аз и Анри ще тръгнем този следобед, ако е нужно. Но няма абсолютно никакъв шанс да оставя случилото се току-така. Нещата бяха приключили след тази сутрин… но вече не.
— Недей! — казва Сам. — Ако им отвърнеш, никога няма да те оставят на мира.
Тръгвам. Над столовата пада тишина. Стотици очи се втренчват в мен. Лицето ми се изкривява, свъсвам вежди. Седем души седят на масата на Марк Джеймс, само момчета. И седмината стават, когато наближавам.
— Проблем ли има? — пита ме един от тях. Той е огромен, с телосложение на нападател. По бузите му растат червеникави косми на туфи, сякаш се опитва да си пусне брада. От това лицето му изглежда мръсно. Както всички останали от компанията, носи футболно яке. Скръства ръце и застава на пътя ми.
— Не е твоя работа — казвам аз.
— Ще трябва да минеш през мен, за да стигнеш до него.
— Ще го направя, ако не ми се разкараш от пътя.
— Не мисля, че можеш — казва той.
Вкарвам коляното си право в чатала му. Дъхът му засяда в гърлото му и той се превива. Цялата столова зяпва.
— Предупредих те — казвам, стъпвам върху него и отивам право към Марк, като очите ми не се откъсват от неговите. Точно когато стигам до него, усещам как някой ме хваща в гръб. Обръщам се с ръце, свити в юмруци, готов да замахна, но в последната секунда разбирам, че това е обслужващият столовата.
— Достатъчно, момчета!
— Вижте какво направи току-що с Кевин, г-н Джонсън — казва Марк. Кевин все още е сгърчен на земята. Лицето му е червено като цвекло. — Пратете го при директора!
— Млъквай, Джеймс. И четиримата отивате. Не си мисли, че не те видях да хвърляш кюфтетата — казва той и поглежда към Кевин, който все още е на земята.
— Ставай.
